Увод
Приета в Париж на 20 октомври 2005 г., Конвенцията за опазване и насърчаване на многообразието от форми на културно изразяване влезе в сила на 18 март 2007 г., общо година и пет месеца след приемането й от 33-та Генерална конференция на ЮНЕСКО - рекордно бърз темп на ратифициране на международен инструмент. От тогава започна процеса по задействането на основните механизми на Конвенцията с цел практическото й приложение. Европейският съюз изигра ключова роля за изработването и приемането на този основополагащ инструмент, който е не само заключителен щрих на нормотворческата дейност на ЮНЕСКО в областта на културата, но и носител на нови възгледи за културата и нейното социално-икономическо и цивилизационно значение. Значението на този инструмент бе признато на най-високо европейско ниво и след нейното отделно ратифициране от Европейския съюз, тя вече бе взета предвид при разработването на основни стратегически, законодателни и препоръчителни документи на съюза[*].
Централният проблем от тук нататък е нейното предстоящо прилагане в международен, европейски и национален мащаб, чрез правната уредба отделните държави-страни, както и нейното взаимодействие с други международни инструменти. Три са основните предизвикателства, които стоят пред България, Европа и световната общност относно бъдещето на тази конвенция, и за засегнати в настоящата статия:
1) Предизвикала доста интерес по време на създаването си преди 3 години, тя остава недостатъчно популяризирана, в качеството й на важен международен инструмент. Медиите, чиято сфера Конвенцията пряко и косвено засяга, не участват на нужната висота в процеса за повишаване на обществената информираност (на международно, национално, дори регионално ниво) относно ролята и значението на този инструмент. Това е една от причините за неразбирането на основните понятия и принципи, които конвенцията въвежда.
2) Практическото приложение на нормите с оглед дългосрочно изпълнение на целите на Конвенцията. Това е предизвикателство пред всички страни, застанали зад Конвенцията, както и на Секретариата на ЮНЕСКО, като двигател на машината за нейното привеждане в действие. Проблемът има своите проявления на всички нива на управление - на Общностно ниво (ЕС), национално (страни-членове на ЕС и Трети страни), регионално (и федерално) и локално (местно) ниво.
3) Още на начален етап, в чл. 9 на Конвенцията, е поставен въпроса за прозрачност и оценка на прилагането на този инструмент. Изграждането на интегрирана система за оценяване на въздействието от приложението тепърва предстои. То, обаче не е приоритет единствено на международните организации, а задача на всяка отделна страна.
Тази статия защитава позицията, че разрешаването в подходяща интегрирана форма на изброените глобални предизвикателства ще доведе до по-голям успех в по-нататъшното прилагане на Конвенцията. Всяко едно от тях, дедуцирано до своите основни елементи, би могло да потърси своето адекватно решение в конкретния контекст, при зададени условия, и при съответно ниво на активност от страна на отговорните институции и общности.
В нашия случай – възможностите за постигане на успех ще бъдат сведени до инструментите на Европейския съюз и на България като негов пълноправен член.
Изложението ще представи кратка ретроспекция на процеса на създаване на международния инструмент, и ще следва логиката на тези три предизвикателства, без претенции за изчерпателност. Ще обърне по-специално внимание на информираността на обществото относно принципите и целите на Конвенцията, както и на създадените до момента условия за нейното прилагане в ЕС и България.
Предложеният текст се основава на опита на автора от участие в междуправителствените заседания на страните членки на ЮНЕСКО по създаване и приемане на Конвенцията (2005-2008), на задълбочен анализ на съществуващите публикации и изследвания по темата в и извън Европа и ЕС, както и на непрекъснат обмен на информация с изследователи и експерти от България и чужбина по темата.
Предистория: културни и търговски аспекти на процеса
Преди да търсим възможностите за популяризиране и приложение на Конвенцията, добре е да уточним предпоставките за нейното създаване, каква е нейната същност, нейният обект. Макар и реализиран в полето на международната културна политика, този процес стартира през 90-те години на XX век, по време на Уругвайския кръг от преговори на Генералното споразумение за тарифи и търговия (ГАТТ) (трансформирано в Световна търговска организация - СТО). Освен чисто търговските си аспекти, той обхваща стоките и услугите с културно съдържание, което доведе до търсене на алтернативи за тяхното третиране в търговските споразумения. От гледна точка на Споразумението за търговия с услуги (GATS), oсновното противоречие, което възниква е, че отварянето на пазари за услуги за безпрепятствен достъп на страните по GATS, среща в много случаи национални мерки за подпомагане на културното и аудиовизуалното производство и разпространение: субсидии, квоти за разпространение и излъчване на национална аудиовизуална продукция, споразумения на двустранна и многостранна основа за копродукции, тарифни и нетарифни ограничения при внос и пр.[1] Тези мерки се явяват пречки пред свободния достъп до пазара, но са израз на суверенитета на дадена държава за осъществяване на културна и аудиовизуална политика.
Конкретен случай, в който се търси решение на този проблем е настояването от Канада и Европейския съюз по време на Уругвайския кръг, които настояват за изключването на аудиовизуалните медии от режима на новоучредената Световна търговска организация. По този начин е лансирана доктрината на „културното изключение” (l’exception culturelle), според която културата не може да бъде обект на търговски споразумения. Въпреки, че ЕС и Канада нямат намерение да се изпречват на пътя на либерализацията на търговските отношения по принцип, те биха желали да запазят добре развитата си система на държавно и общностно (в случая на ЕС) подпомагане на културата, както и да ограничат настъплението на продукти на културната индустрия на САЩ и други световни производители на техните пазари – основно филмова и телевизионна продукция.
Главоломното навлизане на информационните и комуникационните технологии в сферата на услугите, на забавленията и на културните индустрии, води след себе си преструктуриране на световните пазари и конвергенция на телекомуникации, информационни технологии, интернет, цифрова телевизия, развлечения и медии. В този контекст, ако всички тези сфери едновременно се либерализират, много малък е шансът за оцеляване на националните производства на културни стоки и услуги, особено за по-малките и икономически зависимите страни. Държава, която има ограничено производство и минимален или нулев износ на културни стоки и услуги би трябвало да държи на създаването и производството на местно културно съдържание и да е в правото си да създава такива. Поради изброените причини назря необходимостта от ново международно регулиране в тази област, с което да се намери решение на въпроса за третирането на културата в международните търговски споразумения, и за запазване правото на страните да приемат мерки за опазването на това, което наричаме „културно многообразие”[2].
Тук накратко излагаме концепцията на културното многообразие, по смисъла на Конвенцията, което е бъде и част от опита за изясняване на същността на нейния обект. Това понятие е заложено в същността на Организацията за образование, наука и култура на ООН (ЮНЕСКО). Член 1(3) на нейната конституция гласи „плодотворно многообразие на културите” и предопределя по-нататъшната роля на организацията за стимулиране на развитието в тази насока. Интересно описание на етапите на еволюция на международния „речник” в тази сфера е направено в едно изследване на Отдела за културни политики и междукултурен диалог на ЮНЕСКО през 2004 г.[3] Важна стъпка при еволюцията на понятието е свързването му с процеса на развитие, очертават се постепенно връзките на културата и културните политики с устойчивото развитие на страните (т.нар. Стокхолмски процес от 1998 г., който подчертава още веднъж културните стоки и услуги като обект на специфично, а не еднозначно третиране с останалите потребителски стоки.) [4] Следва Универсалната декларация за културното многообразие, приета от ЮНЕСКО през 2001 г. чл. 1 от която утвърждава културното многообразие като „общо наследство на човечеството”, като подчертава, че „това многообразие е въплътено в уникалността и множествеността на идентичности на групите и обществата, съставляващи човечеството”. Освен това, като източник на обмен, новаторство и творчество, културното многообразие е не по-малко необходимо от биологичното разнообразие и затова то трябва да бъде съхранявано и развивано за поколенията. Универсалната декларация даде постулатите за по-нататъшните действия за опазване и насърчаване на културното многообразие, включително за създаване на международен нормативен инструмент. Върху тези постулати стъпи и Конвенцията от 2005 г. като от своя страна, създаде първото международно признато определение за „културно многообразие”:
“Културно многообразие” включва многобройните форми, чрез които културите на групи и общности намират своята изява. Тези форми се предават в рамките на отделните групи и общности и се обменят между тях.
Културното многообразие се проявява не само в различните форми, чрез които се изразява, обогатява и предава културното наследство на човечеството с помощта на разнообразните средства на културния изказ, но и в различните начини на художествено творчество, производство, разпространение, обмен и ползване на продуктите на културно изразяване, независимо от използваните способи и технологии.
Чл. 4, ал. 1 от Конвенцията на ЮНЕСКО за опазване и насърчаване на многообразието от форми на културно изразяване (2005).
От казаното дотук става ясно, че създаването на този инструмент за „опазване” и „насърчаване” има доста по-дълбоки корени, отколкото други конвенции, с които широката общественост е запозната, като например Конвенцията за световното културно и природно наследство (1972), за опазване на нематериалното културно наследство (2003). Те имат много конкретни цели: насочени са към физическото опазване на застрашени обекти, места, архитектурни и природни забележителности, културни пейзажи, шедьоври на устното и нематериалното наследство и пр., като същевременно спомагат за популяризиране на това богатство пред света, за „означаването” му с определен символ – като уникално и важно за човечеството. Защо, обаче, този инструмент е по-различен от другите?
Определението в чл. 4 дава част от отговора: общата цел, която Конвенцията преследва е да засили петте неотделими елемента на специфичната производствена функция в културата: творчество, производство, разпространение/дистрибуция, достъп и развлечение/наслада от многообразните форми на културно изразяване, осъществени чрез културни дейности, стоки и услуги. Тук не става дума единствено за „наследството”, като резултат и продукт на културното изразяване, но за целия процес на създаване, разпространение, обмен и ползване на продуктите на културното изразяване, което е изконно право на всеки един индивид, група, националност, общност и т.н. По този начин обектът на тази конвенция не се отнася към миналото, а към настоящето. Той също така излиза от своето абстрактно битие на „културното многообразие” и получава конкретни характеристики, трансформира се в „многообразие от форми на културно изразяване”. По-конкретно, това би означавало стимулиране на всички възможни форми на изразяване чрез литературата и изкуствата, народно творчество, съвременните средства на аудиовизията, радиото, новите медии и т.н. – накратко всички форми, които като резултат произвеждат дейности, стоки и услуги с културно съдържание. Конвенцията отваря един огромен интердисциплинарен спектър, който изисква доста по-широки компетенции, както при анализа, така и при изработването на конкретните мерки за нейното прилагане. Тя обхваща и различни аспекти на глобализацията, като свободно движение и обмен на информация, обръща внимание на Целите на ООН на хилядолетието, а не се ограничава в тясно културна или икономическа насока.
Какви биха били конкретните ползи за обществото от подобно дефиниране, които бихме могли да подчертаем, когато се опитваме да обясним и информираме в тази насока?
- Конкретните цели на Конвенцията са да създава условия за процъфтяване на културите и тяхното свободно взаимодействие; да разграничи културните стоки и услуги като двигатели на идентичност, ценности и значения; да създаде условия за ново международно сътрудничество
- Да утвърди суверенното право на страните да поддържат, приемат и прилагат политики и мерки, подходящи за опазването и насърчаването на многообразието от форми на културно изразяване на тяхната територия, като осигуряват свободно движение на идеи и произведения.
- Важен принос Конвенцията има към въвеждането на основни дефиниции на културните дейности, стоки и услуги, културна политика, културни индустрии, културно многообразие в международната правна система.
- „Опазването” по смисъла на Конвенциите на ЮНЕСКО се отнася до мерки, с цел защита, закрила, насърчаване. От тук нататък, обаче, то е приложимо не само към наследството от форми на културно изразяване, но и дава възможност за развитие на нови такива форми и производства.
- Признаване на същността на културните стоки и услуги – като културен и икономически феномен, както и на културата като фактор за развитието.
Приложение на Конвенцията
С оглед стимулиране и развитие на динамичен културен сектор (по-специално в развиващите се страни), както и обмен на информация, експертен опит и знания, по силата на чл. 18 се предвижда създаването на Международен фонд за подкрепа на културното многообразие, в който страните ще участват с доброволни вноски. Той ще подпомага развитието, посредством мерки като обмен на ноу хау, работа с общности, изработване на ефективни инструменти за културно развитие и пр.
Нормативно действие и отношение с други международни инструменти
Не бихме могли да говорим за нейното въздействие в световен мащаб, като я разглеждаме единствено във вакуума на културата и културното многообразие. Това би игнорирало част от причините за нейното широко приемане, както и взаимодействието й с другите международни инструменти. Както вече споменахме, тя запълва съществуващата до сега празнина в международния правен мир по отношение на културните стоки и услуги, както и във връзка с многообразието, и създава нужната алтернатива на „културното изключение” – културното многообразие. Тук обаче възниква въпросът за отношението с другите международни конвенции и споразумения, а за това говори следния текст: „Нито една разпоредба на настоящата Конвенция не може да бъде тълкувана като мотив за изменение на правата и задълженията на държавите–страни, произтичащи от други международни нормативни документи по които тези държави са страни”. (чл. 20, алинея 2). Това на практика означава, че каквото и да пледираме, очевидно трябва да се обърнем отново към СТО и към ГАТС, за да се преборим за нужното изясняване на въпроса с културните стоки и услуги. Според автори като Грабер (Graber 2006) и Гари Нийл (Neil, 2006) са нужни още усилия и от страна на държавите-страни по Конвенцията, и от страна на СТО, с цел преодоляване на бъдещи конфликти[21] Пак там.
- за по-бързо ратифициране на Конвенцията от по-голям брой страни, което би изравнило силите между двата инструмента и би могло да повлияе върху предприемане на промени в законодателството на ГАТС;
- разглеждане на възможностите за подобряване на съществуващите разпоредби на ГАТС, с цел създаване на конкретна процедура за решаване на отношенията между СТО и Конвенцията за многообразието;
- Трябва да възникнат първите юридически казуси (case law) в тази сфера, които да бъдат разрешени на междуправителствено ниво
Първото вече е в ход, защото до средата на 2008 г. Конвенцията е ратифицирана от 91 държави и Европейския съюз, но за постигане на въпросния ефект са необходими още ратификации. Второто изисква специални инициативи на национално ниво във всяка една страна, които да въвлекат в активен диалог заинтересованите институции, бизнеси и съсловни организации, които да обосноват подобно решение за повдигане на въпроса на нивото на междуправителствените преговори по ГАТС. Третата насока на действие е сред най-важните, тъй като създаването на прецедент(и) ще покаже дали тези нормативни положения са приложими въобще в международен план и накъде ще се наклонят везните при поне формалната равнопоставеност между отделните споразумения в чл. 20. Гари Нийл откровено смята, че нужният „щит” за националните културни политики не е бил създаден чрез тази Конвенция. Според него тя няма никакви търговски приложения и няма да доведе до премахване или изключване на културните стоки и услуги от СТО, a член 20 не решава проблема, а търси нов изход от ситуацията, като паралелно с това прокламира взаимната подкрепа на международните инструменти.
Приложение в Европейския съюз
Може да се каже, че Конвенцията отразява до голяма степен философията на ЕС, заложена в чл. 151 на Договора за ЕС, където също не се дават конкретни предписания, с оглед отчитане на националните специфики и модели, културното многообразие заслужава специално третиране на регионално ниво, а нуждата за тяхното опазване на глобално ниво е по-голяма [22] Пак там. Важно за нас, като членове на ЕС бе, че съгласно чл. 27, ал. 3 от Конвенцията, към нея могат да се присъединят организациите за регионална икономическа интеграция, като Европейския съюз, който я ратифицира с цел да гарантира приложението й чрез Общностното право. Активното участие и текущата дейност на Съюза по прилагането на конвенцията се допълват от дейности за нейното популяризиране в останалия свят, и най-вече сред съседните страни и региони (Азия, Близкия и Средния Изток). С решение на Съвета от 11 май 2006 г. Конвенцията бе утвърдена от Европейския съюз, като по този начин тя се превърна в част от достиженията на Общностното право (acquis communnautaire). Отговорностите в рамките на ЕС се разпределят по компетентност между Общността (в лицето на ЕК и Председателството) и държавите членки.
Според Вутерс и де Меестер от университета в Льовен, мястото на Конвенцията в йерархията на правните норми на ЕСе непосредствено под разпоредбите на първичното европейско право - Учредителните договори (позовавайки се на чл. 300 от Договора за Европейската общност); това ще рече, че по отношение на културните стоки и услуги, тя е подвластна на разпоредбите за основните свободи в рамките на Единния пазар: на свободата на установяване и свободата на предоставяне на услуги. Едновременно с това е поставена над вторичните правни норми на Съюза – Регламенти, директиви, решения, препоръки и мнения. От тук може да се направи заключението, че Конвенцията стои над Директивата за аудиовизуалните медийни услуги (2007), която вече е съобразена на нейните разпоредби.[5] При условие, че представлява част от Общностното право, Конвенцията има пряко въздействие в Общността и в отделните страни членки, без да изисква специфична хармонизация.
Вторичните източници на правото на Общността, с които я свързваме са главно новата Директива за аудиовизуалните медийни услуги (Directive 2007/65/EC) [6] , която заменя директива 89/552 „Телевизия без граници”, като отчита съвременните технологични промени в разпространението на аудиовизуалните услуги. В нейния преамбюл (параграф 5) е упоменато че Директивата е в съзвучие с разпоредбите на Конвенцията на ЮНЕСКО. Директивата е насочена към насърчаване на европейското производство и предлагане на аудиовизуални произведения; тя признава правото на културно многообразие (включително езиковото), и подчертава двойнствения, културен и икономически характер на аудиовизуалните медийни услуги. страната може да прилага известни мерки с протекционистичен характер – особено в областта на културните индустрии (напр. квоти за национално кино в националните телевизии или кино разпространителската мрежа, субсидии за филмопроизводство и пр.), при условие, че тези мерки са в полза на обществото, и са част от националната културна политика. Държавите могат да се позовават на Конвенцията на ЮНЕСКО в такива случаи.
Решителни стратегически мерки в културната политика на ЕС бяха предприети през 2007 със Съобщението на ЕК от 10 май 2007 г. относно Европейска програма за култура в глобализиращия се свят и последвалата Резолюция на Съвета от 16 ноември 2007 (2007/C 287/01), в която официално бяха приети и конкретизирани трите ръководни принципа:
1) Насърчаване на културното многообразие и междукултурния диалог (вкл. стимулиране на мобилността на хората на изкуството и на професионалистите в сферата на културата, - популяризиране на културното наследство, насърчаване на междукултурния диалог);
2) Насърчаване на културата като творчески двигател (по-специално по-пълното използване на взаимодействията между култура и образование, развитие на творчеството и иновациите, предприемачеството, на културните и творческите индустрии, включително аудиовизуалния сектор)
3) Културата като важен елемент в международните отношения, и по-специално
- засилване на ролята на културата във външните отношения и политиката за развитие на ЕС; популяризиране на Конвенцията на ЮНЕСКО за опазване и насърчаване на многообразието от форми на културно изразяване и допринасяне за нейното прилагане в международен мащаб.
Формулирането ръководните принципи спомогна за избистрянето на качествено нова концепция за културната политика на ЕС, което бихме могли да наречем дори „нова ера” във възприятието и отношението към ролята на културата във вътрешен и международен план от страна на Съюза. По този начин културният и творческият сектори излязоха от маргиналната си позиция на политическата сцена, и придобиха централно значение, включително и като инструмент на външната политика на ЕС. Това предполага развитие на конкретни мерки или целенасочено и кохерентно действие на съществуващите такива.
Сред най-скорошните стъпки в тази насока, предприети от ЕС, можем да подчертаем:
- Приемането от Съвета на Работен план за култура (Work Plan for Culture 2008 - 2010), чрез който се приведе в действие Отворения метод на координация (OMC) и бяха създадени съответни междуправителствени работни групи;
- Включването на Конвенцията в модела на ЕС за Протокол за културно сътрудничество, който ще бъде използван в бъдеще при сключване на търговските споразумения на ЕС с трети страни, включително в Споразуменията за икономическо сътрудничество (EPAs), Споразуменията за свободна търговия (FTAs) и Споразуменията за асоцииране (ААs) [7]
Първото подобно споразумение, съдържащо такъв протокол е това от 19 декември 2007 между ЕС и икономическото обединение на 15 държави от Карибския басейн (CARIFORUM), като би следвало да бъде подписан подобен протокол към съществуващите Споразумения за икономическо сътрудничество на ЕС. Това може да се счита за голяма крачка напред по отношение на международните преговори във връзка с културните стоки и услуги, която може да динамизира в положителна посока и преговорите по СТО и ГАТС.
Що се отнася до конкретните съществуващи инструменти на ЕС, които могат да бъдат приведени в полза по отношение на опазването и насърчаването на многообразието от форми на културно изразяване, можем да споменем конкретните секторни хоризонтални програми, действащи през периода 2007-2013 г. МЕДИА и Култура. Те търпят непрекъснато развитие, като отчитат стратегическите насоки на Европейската Програма за култура. Програма МЕДИА е основната общностна програма за финансово подпомагане на аудиовизуалната индустрия от 2000 г., предлагаща мерки за стимулиране както на създаването на аудиовизуална продукция, така и за нейното разпространение и популяризиране, подкрепя развитието на пазара и предоставя възможности за обучение.
Програма Култура 2007-2013 предлага субсидии на международни проекти в сферата на визуалните, сценичните изкуства, музиката, културното наследството, творчеството и културното многообразие, както и мултидисциплинарни проекти от областта на културата, които като цяло не са с комерсиална цел. Тя може да се смята за инструмент, за стимулиране на международното сътрудничество в тази област, фокусиран върху творческото многообразие и над-националния подход. И двете програми са отворени за държави, които не членуват в ЕС (т. нар. Трети страни). През 2008 г. програма МЕДИА стартира специална покана Media International Preparatory Action, с която позволи организации от държави като Индия, Аржентина, Уругвай, Бразилия, Молдова, Грузия, Армения, Китай, Канада да получат съфинансиране за аудиовизуални проекти. Пилотните под-програми ще подготвят стартирането на специално направление MEDIA MUNDUS през 2011 година.[8] Това е много съществен момент в европейската аудиовизуална политика, която чрез тази програма ще подпомогне не само производството и развитието на качествени продукти, но и тяхното разпространение (така например направлението Media International ще подкрепи и 148 киносалона извън ЕС , включително в Латинска Америка и Азия). По този начин, без да бъде част от европейските външни отношения, медийната политика става пионер в увеличаване на многообразието на културно производство, както и на достъп до важни световни пазари.
На пръв поглед Европейският съюз разполага с една пълноценна система, която създава предпоставки за по-фокусирани действия, както от страна на Съюза, така и на неговите членове. Всяка една от програмите и направленията на приложение може да бъде използвана за популяризиране на целите на Конвенцията във средствата, налични в даден сектор. Що се отнася до държавите от ЕС, чрез общите политики, разпространявани чрез ЕК, може да се достигне до съответните национални институции, които не са в културната политика, но имат отношение към проблематиката. Така би могло да се интензифицира диалога между институциите за намиране на общи решения и на национално ниво за пълноценно приложение.
Форми на приложение в национален план
В качеството си на страна по Конвенцията, Българското правителство следва да изпълнява нейните разпоредби като усъвършенства съществуващия инструментариум (законодателство, институции, стратегии и др.) и/или създаде нови политики и мерки за - опазване и насърчаване на многообразието на културно изразяване, както и за подпомагане на международното сътрудничество (съгласно чл. 6 и 7).
Българското законодателство предвижда някои протекционистични мерки, които са в духа на Конвенцията:
- Закон за закрила и развитие на културата (ЗЗРК, 1999), Член 4 дава основните принципи на националната културна политика, сред които са: „насърчаване на културното многообразие при съхраняване единството на националната култура” и „поощряване на културната индустрия и пазара на произведенията на изкуството и стимулиране на продуцентството в областта на културата”. По-нататък в член 20 с цел закрила на националната идентичност са мерките за гарантиране на предавания, филми и др. с културно съдържание и приоритетно третиране на културата в националните медии (субсидираните).
- Закон за филмовата индустрия (ЗФИ, 2003) - създава условията за развитие на националната филмова индустрия, като предоставя преки и косвени мерки за подпомагане на създаването, разпространението и показа на филми. Чл. 17 предвижда сумата в бюджета на ИА „Национален филмов център” всяка следваща година да не бъде по-малка от предходната и да обезпечава 5 игрални, 10 пълнометражни филма и 120 минути анимация. Чл. 32 урежда държавното подпомагане на разпространението и показа на български филми и копродукции, както и за европейски филми. Субсидиите са до 50 % от средния приход за една прожекция на филм за 6 месеца преди показа, съобразно броя прожекции, както и до 50% от бюджета му за разпространение и реклама. Конкретна протекционистична мярка представлява член 44 на ЗФИ, който разпорежда квота от минимум 15 на сто от общото годишно време на кинопоказ за европейски филми и 5 % за български.
- Закон за радиото и телевизията (ЗРТ) - предвижда минимум 50% от общото програмно време да бъде предвидено за европейски и български произведения, както и минимум 10 % от общото програмно време да бъде предвидено за европейски произведения, създадени от външни продуценти, което е в съзвучие с изискванията на европейското законодателство и свободното движение на услуги в рамките на единния пазар. Законът регламентира възможността за излъчване на програми на друг език, вкл. за български граждани, за които българският език не е майчин.
- Закон за авторското право и сродните му права (ЗАПСП, 1993) - Без да бъде изрично споменавана в ключовите текстове на Конвенцията (освен в Преамбюла), интелектуалната собственост стои в основата на повечето културни стоки и услуги, както и на всички видове културни индустрии, но на практика тази собственост е в компетенциите на други международни инструменти. В споменатия анализ на Вутерс и де Меестер, се подчертава, че правната защита на интелектуалната собственост е вид стимул, косвена мярка, и съответно инструмент в изпълнение на духа на Конвенцията.
Заключения и препоръки
Едно скорошно проучване на Даниел Клиш от института за изследване на културните политики в Европа (ЕРИКАртс) анализира съществуващите инструменти в Европа. Освен ролята на държавата и нейните законодателни действия, то подчертава важността на местните власти и регионите, които в повечето европейски държави оказват по-голям финансов принос, отколкото централните институции. (В България подобна тенденция се появи от 2007 г. насам) . Д. Клиш разглежда инструментите за подкрепа, които имат отношение към Конвенцията спрямо отделните фази на културното производство: творческия процес, производството, разпространението и достъп и наслада. Авторката предлага палитра от налични методи и инструменти, които страните използват, или биха могли да адаптират, за увеличаване на бъдещия ефект от прилагането на Конвенцията. Цитираме само някои мерки, релевантни за нашия контекст .
1) по отношение на творчеството: специални възнаграждения за творци и дейци в областта на културата; подкрепа на културни проекти на конкурсен принцип; целеви стипендии и грантове; специфично данъчно законодателство за намаляване на данъчната тежест върху нерегулярните доходи на творците на свободна практика; обществени поръчки на творби на изкуството и др.
2) Стимулиране на производството: картографиране и проучването на културните организации и творческите индустрии в много държави подпомага разработването на национални и местни стратегии и мерки за подкрепа на производството на културни продукти. Преференциални лихви за кредити (Унгария), кредитни линии за млади предприемачи или малки и микро-предприятия; стартов капитал за творчески организации (Великобритания) и др.
3) Насърчаване на разпространението: основно подпомагане на фестивали; предоставяне на публични пространства за представяне и пр.
В края на подобен анализ естествено възниква въпросът какви биха били ползите от подобни мерки за културната ни политика? На този етап можем да дадем отговор в следните насоки:
- Конвенцията представлява нова стойностна концептуална рамка, на базата на която могат да стъпят бъдещи мерки за развитие на многообразието от форми на културно изразяване, и най-вече на мерки за стимулиране на културните индустрии. Тези мерки, обаче не са само прерогатив на културната политика, а изискват синергии и синхронизирани действия на всички заинтересовани институции;
- След приемането през 2007 г. на решение на Съвета за Програма за културата в глобализиращия се свят, България, като част от ЕС следва да приеме единните насоки за утвърждаване на ролята на културата като фактор за социално-икономическо развитие. Тук целите на ЮНЕСКО получават сериозен тласък, тъй като залягат в основите на Европейската културна политика. Така ЕС засилва ролята на член 151 от ДЕС за насърчаване на културното многообразие и превръщането на диалога между културите в ценен ресурс за развитието. Значението, което се отдава на Конвенцията в Европейската Програма за култура е много важно за убеждаването на властите в страните-членки на ЕС относно необходимостта за разпределяне и осъществяване на политики и мерки. Това е голяма възможност не само за културната политика, опирайки се на ръководните принципи на Програмата, да търси възможностите за използване на ресурси от много европейски инструменти и програми за постигане на поставените цели;
- Последното може да бъде успешно прилагано на национално ниво – чрез използване на оперативните програми по структурните фондове, и хоризонталните секторни програми на ЕС;
- Не можем да очакваме незабавно въздействие върху културните организации и индивидуалните творци в България от страна на Конвенцията, още повече, че тя още не е напълно операционализирана. Такова въздействие най-напред може да се осъществи чрез Програмата за култура и нейните ръководни принципи, и последствията от мерки, позоваващи се на тях (например чрез секторните програми на ЕС). Стартирането на много важни процеси на ниво ЕС неизбежно ще окаже влияние и върху българската културна политика, като би довело в бъдеще до нови или адаптирани съществуващи мерки за насърчаване на културните индустрии, на индивидуалните творци и на гражданския сектор. Стимулирането на износа на културни стоки и услуги би могло да получи подкрепа чрез различни инструменти, включително тези на ЕС;
- Освен вътрешносъюзния ефект от подобни мерки, България получава възможност да бъде активен играч и на международната сцена, вече не като получател на международна помощ, а като донор, било чрез националната външна политика, било чрез общите инструменти на външната политика на ЕС. Първи стъпки в тази посока вече се предприемат от Министерството на външните работи, за осъществяване на международна помощ в областта на културата. Ако бъде осъществена тази програма, България ще добави още един инструмент към възможностите за оказване на целева международна помощ (в съзвучие с чл. 12) .
Бележки под линия:
[*] По-задълбочен анализ от автора на проблема за прилагането на Конвенцията, ще бъде публикуван в сборника „Фрагменти от бъдещето. Въздействието на културното многообразие и глобализацията върху политиките за култура” в края на 2008 г.
Библиография (References)
1. Кабаков, Иван. Право на културно многообразие. – София: УИ Св. Кл. Охридски, 2007.
2. Graber, C. B. The New UNESCO Convention on Cultural Diversity: a Counterbalance to the WTO? // Journal of International Economic Law, Vol. 9, № 3, Oxford University Press 2006.
3. Neuwirth, Rostam “United in Divergency": A Commentary on the UNESCO Convention
on the Protection and Promotion of the Diversity of Cultural Expressions, 2006, Heidelberg Journal of International Law (HJIL) 819.
4. Neuwirth, Rostam “The Cultural Industries and the Legacy of Article IV GATT: Rethinking the Relation of Culture and Trade in Light of the New WTO Round”, на разположение на http://www.carleton.ca/ces/papers/november02/Neuwirth.pdf [септември 2008].
5. Our Creative Diversity (Нашето творческо многообразие). ЮНЕСКО, 1995
6. L`UNESCO et la question de la diversité culturelle: Bilan et stratégies, 1946-2004, изследване, ревизирана версия, септември 2004 г., Отдел за културни политики и междукултурен диалог, ЮНЕСКО.
7. UNESCO’s Convention on the Protection and Promotion of the Diversity of Cultural expressions: Making it Work. - Zagreb, Culturelink, 2006.
8. Pro
нагоре