Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама
Брой 41/ Юли 2019 г.
25 Август 2019 г., Неделя

Журналистика

Принтирай E-mail

Публицистът Марко Семов

Брой 11 / Октомври 2011 г.
Медии и обществени комуникации

Проф. д.н. Ивайло Христов

Резюме:

Резюме

Текстът се спира на публицистиката на Марко Семов. На фона на съвременната демагогия, Марко Семов създаде честни и чисти произведения, без илюзии и стъписване пред силните на деня, лишени от мимикрия и популизъм. Защото в преломното време на „прехода“ много истини, които смятахме за безспорни, станаха относителни и много от „културните фигури“, които мислихме за духовни стожери на нацията, се оказаха обикновени хитреци и нагаждачи. Публицистиката на Марко Семов е израз на позиция, а не натрапена игра на естетическото самолюбуване. Тя се насочва към дълбините на битието, към цялата екзистенциална сложност на изминалите години, прекарвайки историята и съвремеността през сърцето на човека. Журналистическото и публицистично творчество на Марко Семов са характеризира не само дарба и вдъхновение, но и любов към българския народ, възхищение и преклонение пред тайнството на живота и презрение към дребните страсти, които пъплят из нашия делник.

Ключови думи: публицистика, народопсихология, душевност, нихилизъм, страсти, преход, капитализъм, медии,позиция
 

Summary

The text focuses on journalism Marco Semov. Against the backdrop of modern demagoguery, Marco Semov create honest and pure works, without illusions and daunting to some organizations and devoid of mimicry and populism. Because landmark during the "transition" many truths which we believe are compelling, and became relatively many "cultural figures" who thought the spiritual pillars of the nation, proved to be simple trickster and trimmer. Marco Semov journalism reflects the position and not intrusive egoism game aesthetic. She is drawn to the depths of being, existential complexity to the whole of last year, spending history and the Present Day in the heart of man. Journalist and publicist works of Marco Semov are characterized not only talent and inspiration, but also to the Bulgarian people love, admiration and reverence for the mystery of life and contempt for the petty passions which creeps through our workday.
Key words: publicism, ethno-psychology, mentality, nihilism, passions, transition, capitalism, medias, standpoint

 

Summary:

На фона на безкрайните оплаквания и напора на нихилизма Марко Семов създаде в края на ХХ и началото на ХХI век честни и чисти произведения, текстове без илюзии и стъписване пред силните на деня, без мимикрия и евтин партизанлък.Нещо повече: неговите творби показват по недвусмислен начин, че изконната мисия на писателя, журналиста и публициста да споделят съдбата на своя народ, да бъдат при него и с него, все още не е заглъхнала. Защото в преломното време на прехода много истини, които смятахме за безспорни, станаха относителни и много от „културните фигури“, които мислехме за духовни стожери на нацията, се оказаха обикновени хитреци и нагаждачи.
Основен акцент в публицистиката на Марко Семов през изминалите години е тъжната, коварна и понякога смешна картина на нашето демократизиране. Марко Семов бе реалист по природа, с бърз журналистически хъс и той не се поколеба да разкрие най-напред негативните страни на демократичните процеси в България. Прави му чест, че в обърканите години на „голямата промяна“ той зае пробългарска позиция и загърби личните си политическите пристрастния. Публицистиката на Марко Семов бе с облик и позиция. Ето защо писателят не се страхуваше да покаже разрухата и обедняването на хората и българската държава. Това са социални текстове, които осмислят миналото и обясняват настоящето. Произведения като „Четиридесет крачки зрелост“, „Изповедта на една атомна централа“, „Когато сами си сваляме гащичките“ „Глобализация и национална съдба“, „Писма до България“,както и множество статии и интервюта са автентична хроника на драмата на злополучния българския преход, който по-скоро ни изпрати в Латинска Америка, отколкото в Европа.
Марко Семов винаги се е измъчвал от въпроса защо страната ни рухна изведнъж, рухна тотално и катастрофално (независимо от лъжите на масмедиите), защо народът ни се топи с хиляди (по последни статистически данни след 1989 г. страната ни са напуснали над милион и половина души, 70% от тях млади хора) всяка година и има ли сила, която да се противопостави на разпада. И това се случва с един „можеш народ“, както твърдеше Марко Семов, народ, който има способността да превръща най-големите си недостатъци в ценни качества.
Текстовете на Марко Семов са аналитичен разрез на българската разруха, сполетяла страната ни през 90-те години на миналия век, и поглед върху социалните, икономическите, психологическите и моралните изменения в живота ни през тези десетина години. Накратко те се свеждат до господството на неолиберализма, до унищожаването на държавата и държавността, до безпрецедентното разграбване на националното ни богатство и, разбира се, до драстичното социално разслоение на българското общество. Тоест – до пълното господство на хищническия потребителски нагон. Неговите пипала станаха очевидни, когато се разбра, че материалните активи на България през 80-те години на ХХ век са били на стойност между 120 и 150 милиарда долара. Сега, както пишат експертите, приватизацията е напълно завършена, а в хазната са влезли не повече от 15 милиарда долара: „Всичко останало е или разпиляно, или подарено на близки партийни другари. Това е чудовищно разрушение, страхотен и непростим грабеж, икономическо и морално обезкървяване на народа ни. Ние все още продължаваме да доразсипваме и изяждаме построеното през социализма от българския народ“ (Зарев 2007: 4).
Марко Семов застана срещу един от най-щедро финансираните процеси на изминалото десетилетие – този на националното безпаметство. С усета на човек, здраво стъпил на земята, Марко Семов усеща, че няма нищо по-страшно за народ като нашия, който по принцип е с къса историческа памет, от изличаване на миналото му. Защото подобна амнезия води до повторяемост на грешките и на неуспехите. Благородният народ, казва Марко Семов, не отмъщава, но помни: „Помни онези, които са съкратили живота му, които са посегнали на залъка му. А не като минат две-три години и злото се изпари, на негово място да дойдат пак същите хора и пак да започне същото. И народът ни вече да е забравил. Не простил, а забравил. Припомнете си само след 10 ноември 1989 г. колко и какви политици минаха през управлението на България, колко поразии свършиха и как никой с нищо не ги пипна. Колко от тях забогатяха при безжалостното обедняване на нацията ни и как бързо забравихме и приехме тяхното богатство за даденост, за нормално състояние. (...) Приехме новобогаташите си и техните мутри за нормално настанили се в икономиката на България. И вече се кланяме на тези поредни нови господари – доказани и безспорни крадци и мошеници. Положението вече изглежда напълно узаконено, паметта отказва да ни служи и да се съпротивлява“ (Семов 2004: 175).
Така стигаме до един основен народоведчески проблем, присъстващ често в мисленето на Марко Семов: какво се крие зад деструктивните процеси в страната и защо те преобладават пред съзидателните? Защо нашият народ бързо зачерква миналото си, губейки огромна енергия, започвайки всичко отначало.
„Успяват онези класи в историята, казва Марко Семов пред в. „Земя“, които съчетават най-добре своите интереси с интересите на нацията си. И също такива лидери. Какви хора изведоха България от османското владичество? Които обичаха България повече от себе си! Такива, които можеха да сложат богатство, живот, съдба в олтара на Родината, да се отрекат от тях, за да се врекат на нея. А сега виждаме точно обратното – със зъби и нокти драпане да се вземе каквото може от мига, от натрупаното и спестеното от народа, дори от бъдещето му – и на него, и на децата ни, за лично ползване.“ В този смисъл – не е ли пустеенето на земята, разнебитването на армията и полицията, разгромяването на военното ни контраразузнаване, както и целенасоченият хаос във военната промишленост и увеличената в последните години смъртност премислени тенденции, водещи до съзнателното дестабилизиране на България.
„Преди 1989 г. България имаше развита икономика – припомня си Павел Писарев, – а някои от отраслите имаха значение в европейското и балканското стопанство: оръжейната промишленост, туризмът, роботиката, компютрите, износът на електрокари, на цинк, износът на зеленчуци и плодове. Във всяко едно от тези направления малка България бе на едно от първите пет места в света. И изведнъж ние стигнахме до просешка тояга, след като бяхме на жизненото равнище на средноевропейските страни: Чехия, Унгария, ГДР, които са развити европейски страни. Сега имаме едва 15 процента от дохода на европейското семейство. Връщането на България е катастрофално. В областтта на промишлеността то е 20-30 години назад, а в областта на селското стопанство, ако вземем за критерий броя на добитъка, сме на равнището на 1922 г. Така че разгромът е катастрофален и той продължава вече 15 години“ (Писарев 2006: 4).
И още малко статистика: общата продукция на промишлеността през 1989 г. надвишава 103 пъти продукцията на промишлеността през 1939 г. В края на 80-те години на ХХ век България е на второ място в Европа по производство на азотни торове, а по производство на електрокари страната ни държеше първо място в Европа и трето в света. Годишният износ промишлена продукция през 1989 г. възлиза на 16,2 милиарда щатски долара! Никога в своята стопанска история България не е имала толкова малко на брой селскостопански животни. При положение, че в средата на 80-те години на миналия век се нареждахме по производство на месо преди Испания, Великобритания, Португалия, Норвегия. Тези цифри в сравнение с днешното състояние на икономиката ни звучат като данни от друга планета.
Чия е вината? Въпросът тежи, както се казва, със страшна сила. Донякъде виновни сме си самите ние. Известна е склонността ни да се окайваме и оправдаваме, че сме малка страна, с малоброен народ. Но има и други страни с малки народи, разположени на малка територия. Например Унгария. През цялата своя история тя е съхранявала самобитността си и е защитавала интересите си. Въпреки че дълго време е в границите на Австро-Унгарската империя, по време на Втората световна война е на страната на Хитлер, а през втората половина на ХХ век е в орбитата, както и България, на СССР. Но унгарците се съпротивляват и вдигат въстание през 1956 г. срещу установената комунистическа власт и успяват да свалят режима на Ракоши.
Ето тези ключови, бих ги нарекъл жизненоважни, въпроси са обект на публицистичните книги на Марко Семов и особено на „Писма до България“ (2004) и „Глобализация и национална съдба” (2002). В тях той показа как живеем в новите условия, какво се е променило в българското общество. И ако през 80-те години на ХХ век Марко Семов разкрива недостатъците на социализма(знаменитата книга „Япония като за Япония”), в началото на ХХI век не се поколеба да говори за отрицателните черти на капитализма, „отработен“ у нас в най-дивия му и нелицеприятен вид. Както и в останалите си книги, и в „Писма до България“ прави чест на Марко Семов, че винаги казва истината, без да се страхува за последиците. Водеща нишка в „Писма до България“ е „сбъркаността“ на нашето съвременно общество. И разбира се, причините за този процес. Оттук и „питанките“, които провокират вижданията на Марко Семов. Защо страната ни е великолепна, но държавата ни е зле? Защо по селата е настанало кърджалийско време: масови кражби и непрекъснат терор. Как може да се съчетаят европейските ценности и страхът на хората? Има ли сливане на държавата с престъпността?
Прави чест на Марко Семов, че не остана при повърхностните твърдения на редица социолози и политолози, които определиха нацията и националната държава като социална злина, спирачка по пътя на бленуваното всеобщо човешко общество. „Като млад журналист – пише Марко Семов – употребих в една своя статия думата българщина – като чувство, което трябва да се пази като майчина ласка. И сега помня моя главен редактор, който също като сегашните ни космополити беше си внушил, че да обичаш България и българското, е престъпление срещу пролетарския интернационализъм и класовата борба, която трябваше час по скоро да преобрази света. Времето издуха неговия интернационализъм. Уверен съм: времето ще издуха новоизлюпените интерпретатори на глобализацията – този вечно обслужващ чуждите интереси персонал, който напористо се въди и сега в България“ (Семов 2004, 11).
Идва ми наум един паралел. Днешното време прилича в известна степен на Възраждането и следосвобожденската епоха. И сега, както тогава, тече процес на първично натрупване на капитала. И тогава има аяни и чорбаджии, и днес е горе-долу същото. Възраждането в България обаче продължава 200 години, следователно ние сме изминали от прехода едва 20 години и остават 180 г. Лошото е, че наблюдаваме тотално връщане назад. Случаите, които описва Марко Семов в „Писма до България“ – от унищожаването на българските училища до унизителната бедност на интелигенцията, са знакови. Всъщност това не е демокрация и Марко Семов силно се надяваше, че Европейският съюз ще наложи някакви правила, инак ще се върнем към политическия модел на Латинска Америка: „Ние сме в началото на ново Възраждане и имаме нужда от възрожденци. Като се обърнем век назад, виждаме хората, които са ни нужни и днес. Те се учеха в Европа, канеха ги да оглавяват елитни университети, а те предпочетоха да се върнат в България и да тръгнат дори като провинциални учители, да създадат Софийския университет, да предадат знанията си на по-младите българи. Те бяха през цялото време европейци по възпитание и българи по националност. Ето към това трябва да се насочат националните ни амбиции и жалба по Европа днес” (Семов 2000: 127).
И би било страшно, ако в Европейската общност ни виждат като „филтър“, в който ще се утаява мътилката отсам и оттам; да бъдем нещо като „санитарна зона“. Финалният акорд на подобна политика ще бъде най-страшният сценарий за бъдещето на България: „Следващите десет години два ще бъдат факторите, които ще определят българския политически пейзаж – смъртта и емиграцията. Смъртта ще отнася по-възрастното поколение, а емиграцията – младите. В България ще остане една група от хора на средна възраст – озлобени, отчаяни, объркани, които, ако получат просветление, могат да направят нещо, ако не, могат просто да надживеят държавата си. Това не е невъзможно“ (Вацев 2010: 6).
За съжаление духът на Възраждането едва ли ще се върне. През ХІХ век ние сме жизненият елемент, който се стреми към свобода и държавност. В момента имаме жалка държавност, тя нарочно е смазвана и омаломощена. Всеки е принуден да се спасява поединично. Преобладават центробежните, а не центростремителните сили в българското общество! „Ние сме едно загиващо племе – с горчивина пише Валерия Велева, – което след половин век ще бъде претопено. Това Марко Семов го виждаше. И страдаше, че страната ни може да се превърне в „заден двор на Европа“. Това му пророчество за съжаление се сбъдна. Той имаше една мечта – през 1997-а, когато България бе обзета от разруха, а политическата конфронтация бе взела връх, Марко Семов искаше да види на една обща снимка новоизбрания президент Първанов и новоизбрания премиер Костов дори на календар за 1998 г. Искаше от тях да чуе обещанието, че заедно ще работят за страната, че ще престане безумното делене на много сини и много червени, защото „един народ излиза от драмата си, когато е сплотен. И това не се случи“ (Христов 2009: 79)
Така или иначе, вече няма за къде да се лъжем, с „избухването на демокрацията“ у нас през есента на 1989 г. започна и промяна на собствеността. (Всъщност това е и една от главните причини за „голямата промяна“. Защото известна е простата истина, че смяната на властта всъщност цели едно-единствено нещо – изменение на формата на собствеността. В конкретния случай от държавна и общинска в частна.) Процес, преминал през два етапа: първо държавният капитал бе раздаден на шепа хора, след което последва и вторият етап в преразпределението на собствеността – окончателното ограбване на България от чужди инвеститори с наша помощ, естествено, не безвъзмездно.
По тази причина днес в България се крадат милиони левове и долари от тези, които създават законите, за да бъдат държани в зависимо положение бедните. Неслучайно Марко Семов дефинира развихрилата се партизанщина, която все повече измества едва проходилата в началото на 90-те години на ХХ век демокрация, като една от най-големите опасности за България, отваряща път на престъпността, беззаконието и произвола. Това е старата зловеща партизанщина, която отново идва още по-лакома, безогледна и продажна, за да ни разедини, разкъса и омаломощи. Оттук и двойственото отношение на Марко Семов към промените, настъпили в България през 90-те години на ХХ век, където свободата на печата и правото на избор стоят редом до водовъртежа на тъмните страсти.
Макар и дискретно, в своята публицистика Марко Семов маркира и темата за поведената срещу Източна Европа „война с намалена интензивност“ – проблем, намерил място в книгите на редица писатели, футуролози и журналисти от последното десетилетие на ХХ век.По мнението на съвременните политолози тя започва още през 80-те години на миналия век като част от Евроатлантическия поход на Изток. Посоката `и е част от придвижването на НАТО и респективно на САЩ към суровинните богатства на Изтока: процес, който ще реши донякъде световната енергийна криза и ще определи статуквото на „новия световен ред“. Стратегията на тази война, използваните подмолни ходове в разединението, разрушаването и дестабилизирането на дадена страна са описани подробно в книгите на Питър Суайцър „Победа“ (1999) и на В. Андриянов и А. Черняк „Самотният цар на Кремъл“ (2001). В тях е казано ясно и просто, че традиционната война е вече минало – до нея ще се прибягва все по-рядко, и то при изключителни случаи. Бъдещите войни ще бъдат „безкръвни“, т.е. с „намалена интензивност“, включващи различни икономически, политически и културни средства, легални и подривни разложителни действия. В този смисъл всички реформи в бившия Източен блок: структурни, поземлени, както и заличаването на православието са все етапи от предстоящото преразпределение на Европа. Преразпределение, в което славянските държави са в подчинено положение, подложени на вулгарен политически диктат – и от Европейския съюз, и най-вече от страна на САЩ. Методите на този натиск са следните: „Икономическа експлоатация, която упражняват върху държавите от бившия социалистически лагер и върху страните от третия свят; непрекъсната военна намеса в суверенни държави, която причинява гибелта на десетки хиляди хора; диктат върху световното стопанство и финанси; овладяване на чужди масмедии с тенденция да се осъществява единна идеологическа програма“ (Добрев 2003: 458).
Отнесен към България, този процес провокира въпроса има ли сценарий отвън за разграбването на България? Марко Семов не вярваше в тезата за „световната конспирация“ и смяташе, че да се мисли, че дадено чуждо правителство си е поставило за цел да съсипе страната ни, е параноя. Чисто и просто ние лесно се поддадохме на манипулацията, че демокрацията изисква да се откажем и разрушим всички придобивки на бившата социалистическа система – от работещата индустрия до социалната сфера. Парадоксално е, че това се изпълни и продължава да се изпълнява от българи. Това е чудовищно. „Когато говорим за западните страни, а вече и за Русия – анализира ситуацията Петко Симеонов, – трябва да знаем, че едно е държавната администрация, а друго – мощните фирми и финансови групировки, които стоят около тази администрация. Икономическите акули имат свои собствени интереси, водят собствена политика, по принцип несъгласувана с либералната държава. (...) В България преди 1989 г. имаше производства, които се конкурираха с производствата на западни фирми. Първата работа на западните фирми след „голямата промяна“ бе да утрепят конкуренцията. Но това го направиха не по план на правителствата, а техните фирми в сътрудничество с българските стопански и политически ръководители. Чрез комисиони, подкупи, преминаване на служба в някоя могъща фирма и т.н. Българската икономика беше ударена на първо място от невежи и корумпирани български политици и мениджъри. Хора от ниско качество“ ( Христов 2008 : 440).
На изпитание е поставена дори свободата като достояние и свещено право на личността. „Как може да е свободен един народ – пита Марко Семов, – когато бедността е сковала сетивата на осемдесет процента от хората. Гладният и бедният човек нито може да бъде демократ, нито свободен. Човек, който по три пъти на ден се пита дали не му е разбита или ограбена къщата, може ли да бъде свободен? Къде е свободата, когато, като тръгнеш сутрин на работа, не си сигурен дали по пътя няма да те сгази кола, да те оберат или даже да те разстрелят хей-така, за кеф, може да се нарече свобода“ (Семов 2006: 7). Банално е, но си струва да припомним, че бедна демокрация няма! Както се изрази един чужденец: „Вие сте толкова бедни, че не може даже да си представите другите колко са богати“. Едва ли ширещата се гола плът по вестници и списания, проституцията, тежкарският шепот на телефоните и мерзките слова в печата са най-сигурните предвестници на европейския свят.
Знаменити са думите на Петър Увалиев, изречени в зората на нашата млада демокрация, че когато в една страна може да се пише, говори и показва всичко, то може и да се върши. В този смисъл Марко Семов се опасява не толкова от икономическия спад на България в края на ХХ век, колкото от срива на традиционните, общочовешки ценности и морал. Стана така, че човешкият живот се обезцени, а консуматорското общество показа в пълна сила отровните си пипала. Днешните човешки взаимоотношения са лишени от полярност – в тях няма нито много любов, нито много омраза. По-скоро наблюдаваме безличие, умора и апатия, зад които се крие безразличие и отчуждение. Някак неусетно в нашите нрави се загнезди формулата на отчуждението и егоизма „Всеки за себе си, Бог – за всички нас“, която е във фрапантно противоречие с християнското учение. И сега пред очите ми са тъжните, уморени, недовиждащи, изпепелени от мъката очи на госпожа Трингова от „Писма до България“, изложила в художествената галерия на ул. „Шипка“ шест картини на дъщеря си, парите от които ще отидат за спасението на две деца, нуждаещи се от трасплантация на черен дроб.
Или пък писмото на дългогодишния лагерник от Белене, който иска да се върне отново на острова, защото настоящият му живот е по-лош, отколкото е бил онзи там преди четиридесет години. Това, както твърди Марко Семов, е потресаващ вопъл срещу „демокрацията“ у нас, срещу живота, който живеем. Защото, застанал пред жена си, пред децата и внуците си, този смачкан от съдбата човек не може да даде „елементарно обяснение на своята човешка и социална безпомощност, за безпаричието и жалката си пенсия, за неизмеримото богатство у други деца, чиито татковци са забогатели – знайно как!“.
Публицистиката на Марко Семов е подвластна на идеята, че без словото няма история, а днешният ден е видян като брънка от историята. В публицистичните си книги Марко Семов се насочва към изследване на съвременния живот, прониквайки в психографията на отделните социални групи. Независимо че авторът избягва да показва изключителни съдби, върховни изпитания и ефектни ситуации, това е драматична публицистика, акцентираща върху вътрешното движение и развитие на героите, противопоставящи се на обстоятелствата. В публицистиката на Марко Семов условно можем да откроим три преплитащи се и пресичащи се пласта: социален, нравствено-философски и психологически. Така текстове на Марко Семов са „разказ“ за проиграната българска демокрация. В това е и силата на Марко Семов като публицист и журналист, който въпреки изкушенията на модерното писане остана верен на реалистичната, хуманистична и социално ангажирана линия в българската публицистика. Интуитивно или не, той е налучкал истината, че голямата, истинската публицистика не може да стои вън от националния живот на страната. По тази причина журналистическите материали и публицистичните текстове на Марко Семов са написани с настървение срещу нравствената безпътица, униженията и насилието; срещу крещящата несправедливост на съвременните нрави. Марко Семов не обръща гръб на нищетата на всекидневието, което ни заобикаля, а слага пръст в един от най-болезнените периоди от живота на народа ни – този на прехода от социалистическо към посттоталитарно общество. Навсякъде Марко Семов търси социалните и нравствените корени на течащата днес гражданска драма, която прокара пропаст сред хората и разруши изконните устои на българския живот. Изобразявайки корупцията, цинизма и фалша на новата политическа класа, Марко Семов прави разрез на прохождащата българска демокрация, избрала, колкото и странно да звучи, пътя на идеологическото противопоставяне вместо икономическия просперитет на страната. Ето защо публицистиката на Марко Семов, особено тази от 90-те години на ХХ век, е свидетелство за колизиите и драмите на едно разединено и разломно време, поставило на изпитание съвестите и душите на хората. Текстовете персонифицират политическите, икономическите и чисто човешките взаимоотношения в годините на „голямата промяна“. Марко Семов показва как се променя битът и душевността на българина през този период. Старите, ретроградни, но все пак ясни правила се заменят от коренно противоположни, непроявени до момента ценности. Нещо по-лошо: ликвидирана е мотивацията за работа, усещането за справедливост, премахнати са „правилата на играта“, отстъпили място на хаоса и безпътицата. Марко Семов изследва един от многобройните парадокси на промяната – нежеланието на българския „политически елит“ да измени наложеното статукво и да въведе законност и ред. Авторът проследява процеса на рушене, добил небивали размери през 90-те години на ХХ век. Това е разруха без алтернатива, унищожаване без мисъл за градеж. По тази причина вместо нормално функционираща пазарна икономика и реална демокрация на ход е създаването на „олигархичен капитализъм“ в най-противната му форма. Марко Семов е стъписан не толкова от днешната материална нищета, колкото от последователността и методичността, с която идеята за функциониращо гражданско общество се подменя от псевдодемократизъм, преследващ прозаични материални интереси, настанили се окончателно в нравствеността ни и разбили илюзиите в душите ни.
Имитацията на демокрацията у нас рязко изостря въпроса за взаимовръзката между журналистиката и властта; за това доколко политическата власт влияе и манипулира журналистиката и как журналистиката задава мисленето и действията на властта. В статията „Журналистиката ни“ Марко Семов предлага няколко изходни точки относно този значителен и неизследван проблем.
Първата възможна конфигурация се свежда до предопределени и ясни взаимовръзки между властта и журналистиката. Ако съответното издание е орган на дадена политическа сила, тя неизбежно налага своите норми и условия: „Главният редактор на такова издание обикновено е важна фигура на върховните политически органи на партията и той директно изпълнява указанията на тази партия. В този случай възможностите за независимо поведение при отстояването на непартийна или на различна от партийната позиция са предопределени и не са толкова големи. Нравственият свят на главния редактор и неговия състав може да облагородява или да огрубява в значителна степен позициите и програмите на политическата сила, която представлява, може и да им придава интелигентност, обществена примамливост и очарование, но не много повече“ (Семов 2001: 496).
Втората посока на взаимовлияние е, когато държавните медии (мислени като самостойни и независими) се сблъскат с интересите на управляващата или управляващите партии. Няма да сбъркаме, ако кажем, че това е повратна точка в моралното пространство на журналистиката, защото провокира дилемата дали обществото е успяло да създаде независима журналистика със своя нравствена и социална програма, или преса, която не зачита истината, справедливостта и интересите на хората.
Същевременно тук възникват много проблеми, които очертават етичните основи на съвременната ни журналистика. Преди всичко разноликото поведение и подмяната на тезите на едни и същи издания по отношение на обществените ценности в зависимост от това дали те са официозен или опозиционен печат. Силни са и опитите в страни като нашата за директно развращаване на журналистите – било с материални облаги и привилегии, било с предложения за политическа кариера. Съществува обаче и обратен процес, наречен от Марко Семов имплантирането на самата журналистика в политическия контекст с цел обслужване на лобистки, икономически и пр. намерения. Така властта „вкарва“ в печата и медиите личности, у които се забелязва пълно или частично отсъствие на професионални, политически и нравствени критерии. Ето защо не бива да ни учудва меркантилният характер на част от родната ни журналистика, която върви, по думите на Асен Агов, след победителите, все повече въвлечена в играта на прехода. За разочарование, нужно е да признаем, че като цяло нашата журналистика не можа да бъде морален стожер на обществото, отдавайки се нерядко на лъжи, ругателства, оплюване, клеветене. Разбира се, нищо ново под слънцето. Подобни явления срещаме и век назад, описани в проникновената книга на Тодор Панов „Психология на българския народ“(1914): „Най-характерната особеност на нашата преса и изключително нейна черта е Злословието. В колоните `и нерядко можете да срещнете такива клеветнически съобщения, такива измислици из интимния живот на отделни хора, че оставате поразени и с пълно убеждение, каквото господа журналистите просто не са в състояние да разберат даже елементарни работи като тая, че трябва да се отделя частният живот на когото и да било от неговата обществена дейност. Те не могат да проумеят, че за обществото представлява интерес, имат мобилизиращо значение само ония черти на отделните индивиди, които влияят и от своя страна се влияят от колективния обществен живот, а не от всичко онова, което е изключителна особеност на частния живот на отделните лица, светая светих на всяка свободна личност, гдето никой не смее и няма право да си пъха калните ръце. На нашите „журналисти“ липсва каквато и да била журналистическа етика и затова често пъти само по някакъв слух или поради лична вражда са в състояние да правят достояние на обществото такива интимни страни от частния живот. И противно ви става да вземете в ръка тия кални парцали.“
Една от бедите на съвременната ни журналистика и публицистика е нейното политическо и социално хамелеонство. То е видимо в жаждата за похвали, в ослушването и оглеждането, в смяната на езика в печата, в телевизията и радиото, в подтичването след изгряващи или изгрели политици, министри, депутати. В този аспект показателна е смяната на гласа на журналистиката ни непосредствено след „голямата промяна“ през 1989 г., когато социалистическата власт бе заменена с първото след четиридесет и пет години демократично управление: „Наклонът, по който тръгна историята, беше наистина голям, но още по-голям беше поклонът, който направиха същата тази журналистика и същите тези журналисти, които до вчера стояха в същия този поклон, само че на обратната страна. Както и нацията ни в подобни обстоятелства, така и журналистиката ни нерядко губи мярката и равновесието – колкото повече се беше кланяла на предишната социалистическа власт, толкова, за да се отдели, да се дистанцира от самата себе си – сега направи обратното. Имена, които до вчера така мило и мъжествено хвалеха Тодор Живков и Партията, сега се нахвърлиха с пяна на уста срещу тях. И от съветизация на телевизията и радиото ни, без преход, само за няколко дни, се премина към директна американизация“ (Семов 2001: 498).
Публицистиката на Марко Семов от последните години бе изпълнена с тъга и печал от бандитския капитализъм, който направихме. „Марко Семов смяташе – припомня си Валерия Велева, – че българският капитализъм е далече от идеята на социалдемокрацията, където е мястото ни. Има нещо от неговите желания – предсказания, което още не се е случило. Марко Семов вярваше, че днес България ще роди тази личност, която времето иска, така както преди години е било с Левски, със Стамболов. Като всеки интелектуалец Марко Семов се измъчваше между възприятията си за хуманизма и действителността, която убива този хуманизъм“ (Христов 2009: 77). Ето защо Марко Семов не можеше да приеме истината за несправедливостта на днешния свят. Очакваше, че демокрацията след 1989 г. ще донесе справедливост, ред и правила в живота, и не допускаше, че толкова бързо ще се настани крещящо социално неравенство.
В своята публицистика и есеистика Марко Семов показа опитите да се разрушат старите добродетели, да се отрече една ценностна система, без да е създадена друга. Защото след рухването на „желязната завеса“ и последвалия икономически колапс зейна огромна празнина, която опустоши душите ни и която ликвидира мярката за добро и лошо, честно и нечестно, справедливо и несправедливо. Така да се каже, в България самата действителност е конфликтна и съдържа в себе си значими човешки проблеми като духовната нищета, обезверяването, страданието, мизерията. Стремежът за бърза и лесна печалба стана верую на годините на прехода. Колкото се може по-бързо и колкото се може с повече пари. Независимо от цената, независимо от средствата. Това е успех, ако перифразирам Карл Маркс, построен върху страданието на „унижените и оскърбените“, върху „планини от човешки кости и морета от човешка кръв“. „Най-страшното е загубата на критериите за добро и за лошо – споделя Марко Семов в свое интервю, – разрушаването на нравствената система на обществото и отсъствието на нова, която тепърва предстои да се създава. Най-страшното е, че живеем под диктатура на един хаос и тепърва ни предстои да формираме нравствените качества, да ги подреждаме, да избистрим като общество, а това ще ни отнеме много време и, боя се, ще предизвика национални проблеми“ (Семов 2000: 47).
И същевременно в произведенията на Марко Семов има трогателни страници, редове, предизвикващи спазъм, ярост и потресение, думи, които тревожат въображението ни. Те показват, че добротата и милостта към човека все още не са лишени от съдържание, че вярата в хората не е закърняла, че България се е вкопчила в паметта си въпреки опитите на родните ни политици да я натикат в пропастта на бездуховността и безчовечието. Като въздишка за родината звучат думите на Марко Семов: „Хубава си, Българийо, сама не знаеш колко си хубава!“. И с типичния за балканджиите скептицизъм добавя: „Да не ти лошото, дето ние, хората, ти го правим“.
Нека да припомня, че в последния си роман „Силвена“ (2007) Марко Семов не за първи път, но за първи път толкова категорично отстоява идеята за продажния и меркантилен характер на българската политическа класа, която търси зад политиката реализиране на други интереси. Една прослойка, която превърна политиката в мръсна игра, в мръсен и доходоносен бизнес, носещ само печалба, без рискове и загуби. В този политически театър няма „сини“ и „червени“, съществуват единствено икономически интереси, постигани с цената на всичко. Дори и ако трябва българският народ на бъде превърнат в обслужващ персонал. Това е една от големите драми на нашия преход. Българският народ някак лесно и безхарактерно позволи да се създаде политическа класа, която си е на практика политическа мафия. Тези хора поддържат и до днес съзнателно анархията, умишлено удължават и без това мъчителната и безконечна промяна. Още Платон говори за три възможни форми на управление: тирания, олигархия и демокрация. Според Платон най-ефектива е демокрацията, но само когато има ясни правила и когато законите се спазват от всички. Ако те важат само за простолюдието, демокрацията най-лесно преминава в анархия.
Публицистиката на Марко Семов не е просто регистрация на текущи злободневни теми, а е болка и горък поплак за съдбата на страната ни през последните двадесет години. И същевременно предупреждение да не стоим пречупени и сгушени, когато умира държавата и Отечеството ни, когато загиват читалищата, театрите и българската земя. Защото Ерих Мария Ремарк казваше, че най-големите престъпления в историята на човечеството се извършват с безмълвното участие на безразличните.

 

 

Цитирана литература

Валентин, Вацев. Българският преход е дълъг скок встрани, Нова Зора, бр. 7 2010.
Зарев, Владимир Без словото няма история. Словото днес, бр. 29, 2007
Чавдар Добрев, „Контражур за утре“. С., 2003, с. 458.
Писарев, Павел. Пътят към ЕС не е път към рая. Словото днес, бр. 4, 2006
Семов, Марко. Българска народопсихология, С., 2001
Семов, М. Глобализация и национална съдба, С., 2004
Марко Семов. Когато сами си сваляме гащичките, В., 2000
Марко Семов. Писма до България , П., 2004
Христов, Ивайло. Гладният, бедният човек не може да бъде демократ. Словото днес, бр. 1, 2006.
Христов, Ивайло. Гласове за Николай Хайтов. С., 2008
Христов, Ивайло. Марко Семов в паметта на съвременниците, С., 2009 

Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Христов, Ивайло. Публицистът Марко Семов // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / Алма комуникация. 2011, №11. Available from: [ www.media-journal.info ]
Контакт (Contact):
e-mail: ivaylo.d@abv.bg 
 

дата на публикуване: 27.10.2011, Четвъртък, 09:55
прочетена: 4516 пъти
Принтирай E-mail
Коментари 0 коментара

Име:

E-mail:

Коментар:


Въведи код: