Научно електронно списание за медии, PR, журналистика, бизнес комуникация и реклама
Брой 41/ Юли 2019 г.
25 Август 2019 г., Неделя

Журналистика

Принтирай E-mail

Гео Милев като журналист и публицист

Брой 12 / Януари 2012 г.
Медии и обществени комуникации

Проф. д.н. Ивайло Христов

Резюме:

Summary:

Гео Милев Милев няма аналог в българската култура. Синтезът на естетика и  етика е в плодоносно напрежение при него, а модернизмът и социалната тематика живеят в хармонично единство. „Бъди цял!“ – това е девизът, който Гео Милев следва и в художественото, и в гражданското си битие. Абсолютно неуместно е да се дели създаденото от него на периоди.  Творчеството му представлява цялостен текст, съставен от взаимодопълващите се части на една художествена система. Казано накратко – Гео Милев е цялостен в своите преображения. Навсякъде той съхранява ефективната си интелектуално-емоционална енергия, нравствения си максимализъм.
Роден през 1895 г. в Раднево, в семейството на възрожденеца и просветителя Мильо Касабов, Гео още от рано се отличава с огромно трудолюбие, висока мярка за родолюбие и откритост към света и културните хоризонти на другите народи. Удивителна е тази негова работоспособност, учудващ и до днес е фактът, как е могъл за толкова кратък живот да се докосне до върховете на световната литература и същевременно да хвърли плодоносни семена в родната ни нива. Почти няма област, в който Гео Милев да не оставил респектиращи образци: поеми, лирически стихотворения, литературна критика и публицистика, драматургични текстове, произведения за деца, преводи на стихове и проза от няколко езика, немско-български речник и речник на чуждите думи в българския език.
Първите изяви на Гео Милев са в годините на  апогея на символизма като художествена система: между 1910 и 1914 г.  Не случайно той е наричан „детето-чудо” на българския символизъм. Още като ученик в Старозагорската гимназия Гео се запознава със новата българска поезия и в продължение на пет години издава ръкописното списание „Изкуство”. Там младият гимназист помества както свои творби, така и произведения на европейските символисти и модернисти, които чете в оригинал. От най-ранна възраст той живее с мисълта за своята специална мисия в културата, за прокарването на нови пътища и изричането на потулвани истини. През 1911 г. шестнадесетгодишният Гео Милев завършва средното си образование и се записва студент в Софийския университет, а на следващата есен продължава обучението си в Германия. В Лайпциг отива с литературно самочувствие. „Досега колкото учих, достатъчно е, пише на баща си Гео Милев през септември 1914 година. Намерих в своята си глава много повече наука за нашето сегашно време: намерих в собствената си глава весела наука, наука на артистизъм и фантастика – и ще протегна ръка на ония, които могат да се зоват братя спрямо мене, за да турим истинско начало.“
Творческият му дебют, колкото и да е странно, е свързан не са поезията, а с критиката и публицистика. Това са известните „Литературно-художествени писма от Германия”, печатани в списание „Листопад” през 1913-1914 г. В тях се долавят безспорно чужди влияния и навеи, но те са и белег за началото на интензивни търсения у Гео Милев. Освен в Германия, Гео Милев за кратко пребивава и в Лондон, където се среща с големия белгийски поет  Емил Верхарн.  
В началото на 1916 г.  писателят е призован да отбие военната си служба в Школата за запасни офицери в Княжево, а впоследствие участва в боевете край Дойран през Първата световна война. На 29 април 1917 г. при бомбардировка е тежко ранен в главата, а дясното му око е избито. На следващата година е изпратен на лечение в Берлин, където се подлага неколкократно на тежки и болезнени операции. В Европа Гео Милев има възможност да общува и да създаде контакти с немските писатели експресионисти Й. Бехер, Е. Толер, Фр. Верфел и др. Същото така печата и превежда в сп. „Акцион” - издание на следвоенния модернизъм. Завърнал се в родината си, Гео Милев я заварва унижена, смазана, преживяваща една най-жестоките си драми: глад, окупация, стачки и полицейски терор, 150 хиляди убити и 200 хиляди ранени, черните забрадки се веят от всяка втора къща. „Днес, казва Гео Милев, българският народ е подложен на най-голямото изпитание, скован е в най-голямо омаломощаване. Днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване.“
Ранна поезия на писателя е събрана в стихосбирката „Жестокият пръстен” от 1920 г. Тя  съдържаща 17 стихотворения, писани в периода 1915- 1919 година.  „Жестокият пръстен” е свидетелство за прехода на Гео Милев към постисимволистична поетика и естетика. Повишената експресивност на изказа, разчупването на символистичната строфа, усещането за дисхармоничността и неуютността на битието, деструкцията на традиционния образ са нейните знакови измерения. Преоблащаващо експресиотистични са и „Иконите спят” – втората стихосбирка на Гео Милев, която съдържа „пет вариации на народни песни”. Създадени по любовни мотиви, в тях поетът експериментира драстично с фолклора, естетизирайки грозното и зловещото. Подходът на Гео Милев към народното творчество е новаторски. Той не се превъплъщава във фолклорния първоизточник, не търси бита и етнографията, а ги използва като „мрамор”,  „декор” и атмосфера на поетическите си внушения.
Стремежът на Гео Милев да експерименитра проличава и в художествената му проза. „Експресионистично календарче за 1921 г.” и „Грозни прози” са белязани както с печата на „левия” немски експресионизъм, така и с атмосферата на впечатленията от пребиваването на поета на Запад. Сам Гео Милев е отбелязал, че цикълът „Грозни прози” е писан по време на престоя му в Германия през 1918-1919 г. Това е типично експресонистична проза – късове без логически изисквания, изградени чрез свободното асоцииране, но в тях има неща, които подсказват, че у Гео се усеща идеята за голямото произведение. Например „приземяването” на дарбата му, както и засиления автобиографизъм.
През март 1919 г. Гео Милев се завръща в България и започва издаването на сп. „Везни”, което съществува до 1922 г. В него авторът дава израз на своите модернистични виждания за „новото” изкуство, създадено след войната. Той го разбира като съчетание на националното и универсално-общочовешкото. Програмата на Гео Милев за създаването на нова естетическа система е формулирана в кн. 12 на сп. „Везни“. То „ще продължава както досега да работи за една цялостна българска култура, която да обгръща: в литературния живот борба с литературни отживелици под знака на една пречистена от предразсъдъци строга естетика; в живописта – освобождение от мъртвите форми и утвърждаване на творческата личност; в театралното дело – рушене на рутината и насищане театъра с художествен дух, с духа на изкуството, дето не се палячествува, а се твори; в музикалната област – насърчаване на всички пориви с истинска художествена стойност. С една дума сп. „Везни“ ще бъде отзвук на оная настойчива културна нужда, изразена в лозунга: разведряване, което вълнува един твърде голям кръг от българското общество“. В статиите си „Модерна поезия”, „Родно изкуство”, „Фрагментът”  авторът  излага усещането си за значима съвременна култура. Тя трябва да бъде без излишна събитийно-сюжетна хронология, съхраняваща българските ценности  в „съкровищницата на Мировата душа”. Науката е логика, изкуството – синтез“, подчертава писателят и определя фрагмента като идейно-естетическа основа на модерното изкуство, т. е  умението „да назовеш частта вместо цялото“. В естетическата система на Гео Милев фрагментът е средоточие на ефективна интелектуално-емоционална енергия: „Фрагментът е рожба на новото време – новата литература, новото изкуство.Античната литература познава фрагмента само като моралистичен афоризъм: Епиктет и други.Романтизмът притежава философско-критичния фрагмент на Новалис и Фридрих Шлегел. Съвременната епоха обаче познава фрагмента във всички изкуства: поезия, живопис, музика, театър.Фрагментът е рожба на новото изкуство. Новото изкуство е фрагмент.“
В една от най-значителните си статии с програмен характер от периода на „Везни” – „Възвание към българския писател” Гео Милев напада безпроблемността и безидейността на анахроничния вече символизъм и издига лозунга на експресионистите: „Човекът преди всичко!” Макар и да го възприема твърде абстрактно, без конкретни социални проекции, у Гео Милев вече зрее съзнанието за нова идея за човека и обществото, до която той ще стигне в гениалната си поема „Септември”. Една от разликите между Гео Милев от периода на „Везни“ и Гео Милев от периода на „Пламък“  е именно в гражданския и политически акцент на идеалите му. След Септемврийското въстание Гео Милев не е просто бунтуващ се интелектуалец, а антифашист и антитоталитарист,  борещ се със словото си срещу Александър Цанков и диктатурата като вид управление.
 Eстетиката на Гео Милев се формира от съчетанието на два фактора. Единият е свързан с иторическите катаклизми, разтърсили България и света през 20-те години на ХХ век, другият с атмосферата на авангардни философски  и художествени търсения. Няма друг български писател, при когото социалните тежнения и левите идеи, да бъдат толкова органично слети с философията на модернизма. В този контекст авторът чертае своята програма за оцеляването на българския народ, свързана с радикално скъсване с провинциализма и рутината: „Нещастието на българския народ произлиза от това, че ний започнахме своя свободен живот (който изисква от нас културно творчество) без организирана творческа енергия. Затова обаче ония избрани синове на народа, които поемаха в ръцете си и върху съвестта си съдбините народни, имаха един върховен дълг – да организират жизнената енергия на народа, да я организират в творчество. Но тук  започва трагедията. Ръководителите на народа станаха „управници“ на народа. И не съдбините на народа бяха ръководно начало за тях, а тяхната лична амбиция, техният личен егоизъм. Защото тия избрани синове на народа – народните управници – не бяха и избрани синове. Те бяха винаги най-недостойните синове на народа, пълна противоположност на ония самопожертвали се идеалисти – Раковски, Ботев, Левски, дядо Славейков и пр., които родиха българският народ. И днес, и досега винаги са били отпуснати юздите на демагогията. Всички идват с блестящи лозунги на тая или оная партия, но зад тия лозунги хитро се спотайват безчестното хищничество и лакомият егоизъм. Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде. И тия гении на злото, които са „управлявали“ до днес българският народ, насъскаха и тласкаха тоя народ в три безумни войни, които го разориха, които го превърнаха в прогнил труп – плячка на лакоми гарвани… „Властта“ е занаятът, доходният занаят на българските тъй наречени политически дейци. Тяхната „политическа дейност“ впрочем е била винаги само „борба за власт“. И тази борба разпокъса жизнената енергия на народа,  а дълг на тия „дейци“ беше да организират тази енергия в творчество“ ( Милев, 2006: 201).
Не случайно Филип Панайотов твърди, че в тази .своя статия, Гео Милев се докосва до най-болезнените проблеми от философията на българската история: „Първо, че българското общество в нито един момент от своето съществуване досега не се оказва способно да излъчи такъв политически елит, който да е в състояние да начертае вярна национална стратегия и да осигури нейното осъществяване“. И „Второ – вместо да организира жизнената народна енергия за творчество, този политически я разпиля и изтощи за постигане на недостижими цели, за териториални завоевания, за войни, от които се обогатяваха само управниците“(Панайотов, 2008: 259).
Гео Милев е категоричен, че България има бъдеще само ако стане реалност превръщането й отново в „държава на духа“ и ако успее да съгради действено гражданско общество. Фундаментът му не са „апостолите на демагогията, лъжата и кражбата“, а „народът, в недрата на когото дреме енергията на неговото бъдеще. Трябва да се разпечата скривалището на тази енергия. Един е изходът: обединяване на народните сили“
Няколко месеца след потушаването на Септемврийското въстание (1923) Гео Милев започва да издава сп. „Пламък” в близко сътрудничество с Антон Страшимиров и Христо Ясенов. В него Гео Милев обвява за основен художествен принцип единството на изкуството с живота. В „Пламък” народът е определен като единствена мярка за всички ценности.
От тази гледна точка се тълкува и въпросът за фигурата на писателя и публициста и за смисъла на неговото дело. Нека да припомня текстове като „Българският писател”, „Края на интелигенцията”, „Поезията на младите” и особено разтърсващите редове на програмна статия „И свет во тме светится“ (озаглавена с притчов фрагмент от Евангелието на Йоан) на сп. „Пламък“, където той заявява пророчески: „Кулата от слонова кост, в която живеят поетите, рухва раздробена в жали уломки.” За автора на „Септември“ няма нищо по-противно от конформизма и социална апатичност на твореца, публициста и журналистиа:
„Над родната страна премина ураган, какъвто не помним нито ний, нито бащите ни. Та потрепераха и най-дълбоките дебри на Балкана, и най-глухите долове на нашите планини. Братска кръв пръсна по треви и шубраци, мозък от разбити черепи полепна по зидове. Писъци на мъже и ридания на майки удариха в небесния купол. Зимните ниви почерняха от траурни чембери. Хиляди.
Ужасът, който настръхна над цялата страна, има своите причини и своите виновници. Огромният ужас. Огромен, невероятен и изумителен. И нито един от виновниците не е още полудял?
Огромен, невероятен и изумителен. И поетът мълчи? Мълчи и недоумява? Или дори – остава глух и незаинтересуван пред трагедията, която преживява народът?
Днес не е време на розови сънища и лазурни блянове. Времето е жестоко – и праща поезията в изгнание“(Милев, 2007: 163).
  Гео Милев мисли словото като неразделна част от съграждането на националното ни съзнание и естественна противоотрова срещу нихилизма и духовната стерлизация. В цитираната статия  авторът  оставя разтърсващи редове за гражданския дълг на интелектуалеца, за неговата обществено-политическа ангажираност в годините на настъпващата фашистка реакция. «Тази статия, изтъква Здравко Чолаков, както впрочем повечето публицистични и литературно – критически текстове на поета «излъчва» естетическа ярокост и значимост. Тя няма нищо общо с вестникарския трафарет, с маниерния терминологичен баласт в оценката. Геовата публицистика и литературна критика, особено на страниците на «Пламък», имат стойността на антологични образци» (Чолаков, 2001: 113).
На парненюшата сервилност и безродието на самооблащаващите се литератори и интелектуалци, Гео Милев противопоставя една единствена категория НАРОДЪТ. Човекът на изкуството е свалил «розовите си очила и блянове», прогледал е в реалността, за да  види «разкървавения лик на Народа, на своя народ» и за да прозре трагичната истина: «Времето и жестоко и праща поезията в изгнание. Днес има само Народ и Човек».  Както бележи един от най-ревностните познавачи да живота и творчеството на Гео Милев Петър Велчев: „В тези редове вече се съзират чертите на бъдещия автор на поемата „Септември”. Те са финалната фаза на едно интензивно естетическо развитие, пронизано от диалектиката на непрестанното възхождане от абстрактното към конкретното, от копнежа за художествения подвиг към самия подвиг”. За Гео е безчинство да се мълчи, да останеш глух и безразличен към трагедията на нацията. Ето защо: «Ний ще останем там, дето е Народът: при Народа, сред Народа» (Велчев, 2007: 486).
Това не са просто думи, а поетическото завещание на Гео Милев, което ще намери блестящ израз в поемата „Септември”, публикувана в сп. „Пламък”, кн. 7-8. Без никакви промени тя излиза в библиотека „Пламък” същата година и е конфискувана от полицията. Заради поемата Гео Милев е осъден на една година затвор и 20 хиляди лева глоба. „Септември” е творба, която не навява асоциации с други творби. Причина е не само експресионистична й поетика, но и нейната дълбока промисленост и концептуалност. Провокирана от конкретно историческо събитие, тя извежда въстанието като тържество на творческото начало в индивида, като израз на бунта на човешкия дух към освободеност. Не случайно епилогът на „Септември” е тържество на разума и оптимизма.  
Творчеството на Гео Милев притежава провиденчески смисъл и носи  силни месиански мотиви. Текстовете му нямат „антикварно значение“, нито пък са от значение само за литературната история и публицистика, а  носят съвременни послания и идеи, все по-актуални в днешния глобален свят. Гео Милев е сред  първите, които  разгадаха цялата сложност на политическите и социалните противоречия на ХХ век. А именно: пагубната метаморфоза на политическите идеи и израждането им в революции, а на революциите в диктатури. Гео Милев  прозря първата цел на пропагандата – лъжата да мине за истина, и видимостта да подмени същността. В есето си „Без литературата светът оскотява“  Никола Радев подчертава, че Гео Милев е безпощадно прав, когато казва, че най-жестокото посегателство върху човека е програмирано от властимащите – да изтъргуват дълга му, усещането за отечествени идеали и да му внушат чувството за вина, че съчетанието на властолюбие и власт е пагубно, а предателство може изтъргува добре.
 Органичният талант, непримиримостта, непокорството и честността пронизват  всеки текст на  Гео Милев.   Те очертават облика на творец с разностранни културни интереси и остро чувство за новото, модерното и актуалното. Авторът на „Септември” е централна фигура в българската култура, и вече 86 години след неговата смърт е непрекъснато предизвикателство пред учени, журналисти и общественици. Благодарение на Гео Милев и на автори като Симеон Радев и Йосиф Хербст, българската журналистика и публицистика още през 20-те години на ХХ век заемат достойно място в европейското духовно пространство.

Цитирана литература:
Велчев, Петър. Гео Милев като литературен критик. В - Там, дето е народът. – София:   Захарий Стоянов, 2007
Милев, Гео. Съчинения в пет тома, т. 2. – София: Захарий Стоянов, 2006.
Милев, Гео. Съчинения в пет тома, т. 3. – София: Захарий Стоянов, 2007.
Панайотов, Филип. Вестници и вестникари. – София:  Захарий Стоянов, 2008.
Чолаков, Здравко. Съдбата на идеите в българската литература. – София: Аркус, 2001   

Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Христов, Ивайло. Гео Милев като журналист и публицист // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / Алма комуникация. 2012, №12. Available from: [ www.media-journal.info ]
Контакт (Contact):
e-mail: ivaylo.d@abv.bg 

 

дата на публикуване: 30.01.2012, Понеделник, 12:26
прочетена: 5626 пъти
Принтирай E-mail
Коментари 0 коментара

Име:

E-mail:

Коментар:


Въведи код: