Журналистика

Смехът е антропологично състояние на духа и тялото на човека, явление, което при цялото добро настроение, което придава, е свързано с множество сериозни теми за общественозначима полемика. През 2000 г. президентът на Американската асоциация за терапевтичен хумор Стийв Султаноф обяви, че при силен смях хормонът серумен кортизол, който се отделя в стресови ситуации, значително намалява [1].

Смехът също увеличава продукцията на антитела в тялото, което може да помогне за доброто здраве на артериите и да намали възможността за сърдечен удар. И ако науката наистина потвърждава старата българска максима „Смехът е здраве”, какво се случва с обществено-социалния ефект на смеха в медийното пространство? Дали той е здравословен не само за отделния индивид, а и за здравето на обществото като цяло?

 

Помните ли трагикомичния образ на Дон Кихот? По ирония на съдбата част от романа е писана в затворническата килия. Вероятно затова Сервантес е въплътил в образа на бедния идалго своя копнежът за свобода. Сериозно изследване на този и други световни литературни герои е извършил Исак Паси в своя труд „Смешното”. „Хуморът търси важното зад неважното, значителното зад незначителното, сериозното зад несериозното. По това той се различава от забавното шегаджийство и веселото кикотене. Хуморът не предизвиква само весел, лъчезарен смях, в неговите чувства е също и тъгата.... но и когато в дълбоката подоснова на хумора лежи болката на света, тъгата на живота или мъката на човека, той пак се издига над тях и без да ги взема в себе си, само хвърля върху им сянката на своята тиха и примирителна радост.”[2]

Защото, за да има хумор в онова, което по света наричат „smiling in grief”, „lachen unter Tranen”, „смех сквозь слезы” и на което българите казват „смях през сълзи”, добре би било да преобладава ведрата усмивка, кристално чистият смях, който не руши, а ражда добро настроение.

Смешното и тъжното са две сестри, които вървят през живота ни ръка за ръка и както е казал поетът – „А долу шумна сватбена колона се разминава с катафалка” [3]. Затова, когато анализираме конкретен текст, няма как да определим къде свършва комизмът и започва трагичното. Много преди Шекспир, още древният Аристотел обяснява понятието „трагикомизъм”, макар че той прави и забележителна за времето си отлика между хумор и сатира. Разграничавайки хулното от смешното в поетическото изкуство, той противопоставя „по-повърхностните поети, които съчиняват хулни песни, на авторите на химни и прослави” [4]. Така Аристотел очертава контурите на категория, която след време литературоведите ще нарекат сатира. Триста години по-късно стоикът Цицерон цени само изящните шеги, а грубите не само осъжда, а и забранява. „Самият начин на шегуване не трябва да бъде прекален и нескромен, а благороден и остроумен... лесно е да различим благородната от неблагородната шега. Първата, ако е навременна, при един весел дух, е достойна за много сериозния човек, а другата не е достойна дори за свободен човек, ако към позорните неща се прибавят срамни думи.” [5]. Квинтилиан също признава, че „смехът има изключителна ценност, ако не се нарушава доброто поведение” [6].

Хуморът и сатирата са като двата полюса на планетата и в художествен аспект носят творческите очертания на деликатност и арогантност от другата страна на смешното. Хуморът, както пародията и иронията са част от словесните форми на творчество. Но те носят на своите автори не само заслужена слава, но и безброй неприятности, понякога и трагична погибел. Да вземем например Сократ, бащата на етиката, който е имал слабост към тънката ирония, дори когато казва истината и само истината. Свободолюбивия му дух е осъден на смърт чрез отравяне с бучиниш, и макар да е могъл да избяга в друг полис и да спаси живота си, остава верен на себе си и своите философски идеи. Нерадостна е и съдбата на Цицерон, жестоко убит заради своите „Филипики” срещу Антоний. За изобличителните басни и легендарният Езоп бил хвърлен от скалите край Делфи, а Рабле е бил осъден от Сорбоната за своя невъздържан смях и богохулство. Уилям Сидни Портъре, по-известен като О. Хенри, издавал собствено хумористично списание „The Rolling Stone”, но в един прекрасен ден се озовал в затвора, където заменил писането на вестникарски памфлети с разкази, които му донесли световна слава. Съществува версия, според която псевдонимът му включва първите букви на затвора, в който бил: Ohio Penitentiary – Ohenry. Съдбата на гениалния български писател Алеко Константинов го беляза с кърваво покушение, извършено от прототипите на сатиричния му герой Бай Ганьо. Съвременният български писател сатирик Мирон Иванов също си отиде бадева заради острия му хумор на страниците на в. “Стършел”. Нерадостна беше съдбата и на карикатуриста Тодор Цонев, осмял съвременните ни политически велможи.

Съзнателно изброявам трагичните последици в живота на известни световни писатели, тъй като този факт сам по себе си обяснява и ниския социален статус на професията писател сатирик. Днес все по-малко наши писатели пишат хумор и сатира не само в периодичния печат, а и в литературата.

В учебниците по журналистика фейлетонът и памфлетът присъстват в графата публицистичните жанрове, но мнозина ги поставят в кохортата на литературните видове. Вододелната граница между отделните жанрове отдавна вече е размита, затова е много трудно да се отграничи приносът на конкретни сатирични публикации в поддържането на добро обществено здраве. Понякога дори само една иронична задявка в сериозен журналистически текст върши по-добра работа от куршумите на Ал Капоне. И напук на литературоведи и медийни анализатори хуморът съществува без да спазва протокол или дрескод, шества неподвластен на категоризация, шаблон и литературни „Шенген-и”, тъкмо затова може да бъде открит и в научни доклади, и в любовна лирика, и в стенограмите на Народното събрание, дори и в знакови интервюта на премиера. Всъщност някои партийни лидери и държавни ръководители в значителна степен засенчват професионалния талант на писателите сатирици. И понякога медийните изяви на български политик предизвикват много повече смях от патриарсите на българската литературна сатира.

Иван Славов, написал достойно количество текстове, посветени на кича в изкуството, казва по същия повод: „Чарът, горчивият привкус на политическия виц беше в това, че можеш да го кажеш дори там, където е опасно, и този, който стои насреща, е готов да те прати в затвора, но няма вид и основание да те издаде. Вицът бе с Езоповски език. Говориш едно, подразбира се друго. Липсва добрият хумор. Хората не са весели. И в другите страни, богатите, също. Хората там са притеснени, че животът е прекалено регламентиран.” [7]

 

Настоящият текст съдържа конкретни факти от по-архивната и съвременната преса, които подкрепят тезата, че до 10 ноември 1989 г. хуморът и сатирата в българския периодичен печат имаха значително по-широк и по-ефективен отзвук и реален социален ефект в нашето общество. След демократичните промени в България параметрите на социална ефективност от сатиричните публикации се свежда до простонародната нашенска поговорка „Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?”.

„Сега никой не купува нашите гласове, народът се грижи сам за себе си... и иска само две неща – хляб и зрелища” – пише Ювенал през 80 г. от н.е., около откриването на Колизеума в Рим, като средство за постигане на изборен успех на императорите Веспасиян и после – и на сина му Тит [8]. Нищо ново под слънцето. Тогава гладиаторски игри, сега медийни сензации и фейк новини.

Изразът „Хляб и зрелища!” дефилира през вековете като лайтмотив на цивилизационния ни избор. А ако няма хляб – яжте пасти! В годините на така наречения преход журналистическата професия девалвира, буквално се срина. Днес почти никой не чете, тиражите на вестникарските заглавия, които оцеляха, са нищожни, но и те не се продават. Изключение все още са някои откровено жълти издания с нисък санитарно-хигиенен контрол. Тоталната комерсиализация на медийния пазар неусетно подмени и ценностната система в българската журналистика, което няма как да не се отрази на основните обществено-социални функции на печата, радиото и телевизията. И ако трябва да анализираме социалната роля на съвременната ни журналистика (в частност, сатиричната преса), се налага да признаем необратимите процеси в четвъртата власт. Кризата е очевидна, очевиден е и фактът, че социалната роля на пресата у нас намалява право пропорционално с намалелите заглавия, тиражи, авторитет.

В своята книга „Четвъртата власт” писателят Александър Томов задава болезнени въпроси. „Защо зловещият подтискащ социализъм с неговите комисари и гаулайтери успя да роди забележителни поети и публицисти, а свободата, а демокрацията у нас съсипа всичко и извади на показ бездарието в най-оголения му вид? Потрес до ужас, вместо Фотевото „Господи, колко си хубава!” – най-долнопробна чалга! Вместо Геровото – „Недей умира преди мен, защото в оная страшна бездна...”, или онова другото негово гениално: „Има ли разум в тебе, природо, никакъв разум няма, звездната нощ се надвесва над мене – черна, дълбока, голяма”, вместо това – славитрифоновото „Седем, осем и ще си паднала...”. Какво става? Защо свободата, така жадуваната свобода отвори пред тоя народ бездната на посредствеността, на алчността, на грабежа и престъплението? Или те бяха само дремели в него и в момента, в който всичко се разгради ела да видиш – кич, гадост, агресия, канибализъм, ужас. Истинските поети измират, а на тяхно място се пръкват жалки, долнопробни имитатори, които, без да се свенят, крадат класиците. Иди че ги съди, държавата не може да осъди един крадльо, та какво остава за плагиат, за имитатор. Свободата, демокрацията изтръгна из недрата на тоя народ най-низките му страсти, при това не в големия, в дионисиевия, в едиповия смисъл, каквито ги виждаше някога Ницше в „Произход на трагедията", а в най-мерзкият им, в идиотския и безсмисленият им вид. Новите варвари няма как да измислят, както някога бяха измислили гърците великите си олимпийски богове, които да ги облагородят, богове на тоя народ ставаха мутрите, с прякори на животни и растения.” [9]

Според Уилбър Шрам медиите имат не само информационна, а и социална роля. Всъщност те представляват инструменти за контрол и създаване на обществени нагласи, убеждения и мотивирано поведение. И когато някой добросъвестен изследовател проучва ролята на хумора и сатирата в периодичния печат на България, много важен е историческият контекст и социално-общественият статус за обективна идентификация на информационната среда и медиен резонанс. Тъкмо затова е толкова важно, когато се прави оценка, да има съпоставимост в историческия вододел „преди и след“.

В медийното пространство често битува ласкателното за всяко журналистическо ухо определение „Четвърта власт“. Илюзорно или основателно, този мил френски комплимент е роден още преди 200 години покрай аферата с Драйфус. Но оттогава до днес силата и мощта на медиите е измамно преувеличавана или неглижирана от двуострия фарисейски език на политическата власт. Защото сама по себе си властта притежава целия инструментариум за поддръжка на силен и здравословен имунитет. Българската народна мъдрост е родила великолепния афоризъм „В него е и хляба, и ножа“. А ако добавим и сиренето, и СЕМ, и всички останали регулаторни препятствия, които държавата поставя пред независимите медии, ще можем да си обясним защо България е на незавидното 111 място, след Бахрейн и Македония, по свобода на словото.

Когато анализираме понятието „власт” и целия арсенал на властта за подчинение на тълпата чрез и въпреки „Четвъртата власт”, е добре да сме запознати с изследванията на Алвин Тофлър – един от популярните изследователи на феномена „власт – учен”, който, заедно с Джон Кенет Гълбрайт, налагат принципа на триединството – принцип, приложим до голяма степен към властта. Макар и разбиранията им да вървят в една посока, те назовават по различен начин трите инструмента за налагане и упражняване на власт – насилие, богатство и знание. Мощта на средствата за масова информация е преоценена и от теорията за „определяне на дневния ред”, след налагането на която на медиите вече се гледа като на главните му (на дневния ред) създатели. Тя е формирана върху хипотеза, че медиите определят най-важните въпроси на деня в общественото съзнание.

В своята теория за същността и влиянието на медиите американския социолог и политически анализатор Чарлс Райт Милс очертава четири техни главни характеристики [10]. От тях става ясно, че медиите дават идентичност на човека, като му казват кой е сред множеството; дават му стремежи, като му казват кой иска да бъде; дават му модел на поведение, казвайки му как да постигне стремежите си и му дават едно оправдание, като му казват да чуе, че нещата са такива, дори и когато не са.

Според Петко Тодоров медиите се обявяват за „Четвъртата власт”, с добрите намерения да се афишира огромно значение на информационните комуникации и въздействие върху политическия процес [11].Нещо повече, съвременните електронни медии във всичките си разновидности се превръщат в своеобразен заместител на някои от традиционните посредници между гражданското общество и държавните институции, каквито са политическите партии. Политическите лидери и политическите институции са принудени да се съобразяват с тяхната роля и влияние и да ги използват в легитимирането на политическите си действия и управленските си решения.

Критичните публикации в българската преса, включително в сатиричния печат, намират далеч по-силен обществено-социален резонанс преди демократичните промени, отколкото след това. Разбира се, преди 10 ноември 1989 г. всички публикации минават през ситото на добре смазаната цензура, а и нямат политически акцент, темите на тогавашната разследваща журналистика, на злободневните репортажи, фейлетони и памфлети са предимно от сферата на услугите, качеството на стоките, битовата престъпност. Инцидентно и спорадично се появяват публикации, свързани с корупция и незаконно облагодетелстване на нискоразредни стопански ръководители или отделни представители на местната власт. Едва в периода на т.нар. „гласност и перестройка” се появяват скандални журналистически разследвания. Някои все още си спомнят поредицата от публикации „Корупция, облечена във власт” на талантливия журналист Георги Тамбуев. Общественозначими публикации излизат и на страниците на в. „Стършел”, седмично издание за хумор и сатира на ЦК на БКП. Особено популярни и четени са рубриките „Що е „Стършел” свършил” и „Четиво за министри и генерални директори”. Не един и двама ръководители на стопански организации и шефове на държавни предприятия са били уволнявани след конкретни фейлетони и злободневни репортажи от мястото на събитието. Стефан Бобчев, кореспондентът на „Стършел” в Шумен, написа остро критичен конкретен фейлетон „Вили от панели” след журналистическо разследване във връзка с корупционни схеми на общински ръководители, облагодетелствали се с държавно имущество. Натрапчив е паралелът с разразилия се в края на март 2019 г. първо в медиите скандал „Апартамент гейт”. 40-годишната времева разлика доказва, че корупцията е вечна, но фактът, че скандалните разкрития тръгват от вестникарски публикации дава надежда, че четвъртата власт продължава да осъществява ефикасна профилактика по отношение на социалното здраве в нашето общество. Особено силни и актуални през 70-те и 80-те са специализираните страници за хумор и сатира „Добър вечер” във в. „Вечерни новини”, „Весело хоро” във в. „Кооперативно село”, „Хитър Петър” във в. „Земя”, вестник „Пардон”, превърнат по-късно в притурка на в. „Дума”, в. „Тримата глупаци”, сп. „Шут”, сп. „Карикатура”, а по-късно в годините на прехода и в. „Луд Труд”, „Декорация”, „Кафене” – страница за хумор и сатира в сп. „Тема”, хумористичната страница „После” във в. „Сега”, „Сатирикон” - страница за хумор и сатира в сп. „Световете”, вестник „Прас-прес”. За съжаление повечето от изброените вестници, списания и специализирани страници вече не съществуват и този факт, сам по себе си е доказателство за девалвацията на обществената значимост на хумора и сатирата в контекста на все по-тоталната комерсиализация на медийния пазар. Държавата дезертира от своите елементарни задължения и това особено силно резонира в духовната сфера. Ценностната система на младото поколение е непоправимо изкривена от войнстващата простащина, пошлост и ерзац. И когато иде реч за социалните функции на медиите, добре е да си дадем сметка за непреходния нашенски „Параграф 22”: „Прости политици – слаба държава. Слаба държава – гладен народ. Гладен народ – прости политици!” Знайно е – гладният и неукият не задават неудобни въпроси. Феноменът „Колкото по-гладни и безпросветни – толкова по-лесно управляеми” е перфектно анализиран още от Елиас Канети в най-забележителното му съчинение - културно-антропологичният труд „Маси и власт". Канети изследва жаждата за власт и законите на тълпата, породени от стадния инстинкт в човешкото същество. „Властта днес е по-могъща от когато и да било, но и по-проклинана, от когато и да е.” – заявява Канети. За съжаление думите му и днес са актуални. Властовата мощ на политиците е въоръжена със сериозен финансов ресурс и безотказна цензура. Обществените медии, които са на държавен бюджет, са неприлично зависими от властта, а частните – от корпоративните интереси на своите издатели.

И ако електронните медии запазиха относително висок обществен статус, поддържан и от преразпределението в бюджетите на рекламния пазар, то печатните медии платиха сериозен „кръвен данък” на новоизлюпените социални мрежи. Някои от вестникарските издания доброволно паднаха в самоубийствената клопка на своите виртуални конкуренти, качвайки съдържанието от хартиен носител в онлайн платформи. Днес младите хора четат новини най-вече от своите смартфони, а вестниците оцеляват както могат, разчитайки на условния рефлекс у възрастното поколение да започне деня с кафе и сутрешен вестник. В подобна ситуация на „доизживяване” параметрите на сатиричната журналистика намаляват под санитарния минимум. Днес дори да напишеш остър памфлет срещу властимащи, те едва ли ще го прочетат. Макар че изключения не липсват. Тъкмо подир журналистически публикации избухна скандалът „Апартамент Гейт”, вследствие на което подадоха оставки един министър, двама зам. министри и вторият човек в управляващата партия ГЕРБ.

Очевидно слуховете за преждевременната смърт на четвъртата власт са силно преувеличени. Медийни анализатори и политолози от Европа все още спорят около ролята на хумора и сатирата в разпада на източния блок.

През 2010 г. излиза книгата на британския телевизионен журналист Бен Люис „Комичният манифест. Комунизмът и сатирата от 1917 до 1989 г.”. В нея авторът прави задълбочен анализ на този исторически феномен. Люис твърди, че става дума за конкретна културно-изразна форма на идеите и ценностите на системата. Както гърците си имат своята митология, западната следвоенна култура – попмузиката, така и комунистите имали „своите политически вицове”. Става дума за вицове за тоталитарните ръководители в Източна Европа, сюрреалистичните им лозунги и практики. Люис се опитва да докаже, че властимащи и поданици в реално съществуващия социализъм в крайна сметка са били свързвани от „обща култура”. Но подкопаващата роля на вицовете и опозиционната роля на разказващите ги според автора е силно преувеличена. [12].Може и така да е, макар че и противоположната теза има резон: ерозиращата мощ на хумора все още не е получила достойно признание. В този дискурс е и патетичната мисъл на Джордж Уелс: „Всеки виц е една малка революция". Защото историческата памет ни задължава да признаем фактите - стотици хиляди са били изпращани в лагери по обвинение в „антикомунистическа пропаганда" заради нищо повече от някой сочен виц.

В своя публикация от март 2010 г. списание „Шпигел” припомня думите на Лазар Жеревски, бивш затворник в Гулаг. Според него цялата история на комунизма може да бъде разказана с вицове. Всъщност вицовете ли катурнаха комунизма? Твърде амбициозна би била подобна трактовка относно ролята на политическата сатира в прехода към демокрация в източния блок, уточнява популярното списание [13].Но безспорен е фактът, че в годините след Втората световна война в социалистическите страни имаше стройно оформена култура на вицовете. Властимащи и обикновени граждани обаче не се смееха заедно. Голям смях падаше, спомнят си редови съвременници на дългите десетилетия под властта на Сталин, Брежнев, Улбрихт, Хонекер, Чаушеску или някой друг властимащ от „реално съществуващия социализъм”. Във всеки случай това бяха времената на плодотворния народен хумор, намиращ отговор на всеки въпрос. Например: „Казват, че капитализмът стоял на ръба на пропастта, но социализмът непременно ще го изпревари”. Или: „Кой е стадият между социализма и комунизма? Алкохолизмът!”.

Вододелната граница между отделните литературни жанрове отдавна вече е размита, затова е много трудно да се отграничи приносът на конкретни сатирични публикации в поддържането на добро обществено здраве.

Понякога дори само една иронична задявка в сериозен журналистически текст върши по-добра работа от куршумите на Ал Капоне. В учебниците по журналистика фейлетонът и памфлетът присъстват в графата публицистичните жанрове, но мнозина ги поставят в кохортата на литературните видове. А споровете продължават и до днес. По-същественото е, че демократизацията в България в значителна степен разкрепости пишещите хумор и сатира и читателят отдавна не се наслаждава на подтекста между редовете. За сметка на това може да се „порадва” на арогантния тон и вулгаризма не само на автори на памфлети и пасквили, но и на тапигьозлъка на видни родни управленци, достойни наследници на героите на Алеко.

 

Хуморът и сатирата загубиха от блясъка на Езоповската метафорика в годините на тоталитаризма. Днес можеш да осмееш директно висш служител в държавата до степен, в която освен че нарушаваш личното пространство, чест и достойнство на потърпевшия, нарушаваш и Етичния кодекс на българските медии, а въпреки всичко резултатът е нулев. Както в едната посока (от засегнатата страна към автора), така и в другата – реакцията на контролните и регулаторни държавни органи спрямо обвиненията и нападките в сатиричния текст. Тоест, хуморът и сатирата в днешното медийно пространство е с атрофирали социални функции и обществена значимост. В същото време се налага и друг сериозен извод – днес все по-голяма роля в медийната „профилактика” на социалното здраве на обществото играят електронните издания и особено – социалните мрежи. Гражданското общество реагира светкавично на проблемите в обществото, без да чака съответните общински и държавни институции да вземат отношение в законния срок. Един ироничен пост във Фейсбук, една злободневна карикатура или саркастична реплика са в състояние да провокират мълниеносното създаване на група, спонтанен флашмоб, или дори протест в защита на гражданските ни интереси, застрашена природа, незаконно строителство или в името на някоя справедлива кауза – явления, за които бащата на Бай Ганю, писателят сатирик Алеко Константинов би могъл само да мечтае. Третият извод от настоящото изследване е, че днес, повече от всякога, интелектуалният свят високо цени чувството ни за хумор, самоиронията, тънкият усмихнат подтекст в изказа или в конкретна публикация. И в съвременната журналистика една медийна изява върши далеч по-добра работа, ако е гарнирана с изискан хумор, отколкото облечена скучно, в официален дрескод.

 

[1] Osterweil, Neil. He Who Laughs, Lasts. In: WebMD Health News. Reviewed by Gary D. Vogin, 2000. https://www.webmd.com/balance/news/20001117/he-who-laughs-lasts?print=true

[2] Паси, Исак. Смешното. София: Наука и изкуство, 1979, с. 200.

[3] Диманов, Ивайло. В: Стършел, №39, 1987, с. 3.

[4] Аристотел. За поетическото изкуство: гл. 4. София: Наука и изкуство, 1975, с. 71.

[5] Cicero. De office. І. pp. 103-104.

[6] Quintilian. Institutio Oratoria, VІ, ІІІ, V.

[7] Славов, Иван. Смехотерапия. София: Архимед, 2004.

[8] Juvenal`s literary and cultural influence: Book IV: Satire 10.81.

[9] Томов, Александър. Четвъртата власт. Ст. Загора: Кота, 2002.

[10] Mills, Charles W. The Power Elite. Oxford University Press, 1956.

[11] Тодоров, Петко. Медиите в кризата и кризата в медиите. В: Медии и обществени комуникации”, 2012, №12. http://www.media-journal.info/?p=item&aid=185

[12] Бен Люис „Комичният манифест. Комунизмът и сатирата от 1917 до 1989 г.”

[13] Der Spiegel, 2010, №3. 

 

 

Аристотел. За поетическото изкуство. – София: Наука и изкуство, 1975.

Бориславов, Ясен. Естествена история на българския смях. – София, 2014.

Канети, Елиас. Маси и власт. – София: ИК „Леге-Артис, 2018.

Константинова, Здравка. Бунтът на „анархолибералите”: Бакалов срещу Благоев. – София, 1995.

Панайотов, Филип. Проблеми на периодизацията на историята на българската журналистика (1844-1944). – В: Годишник на Софийския университет. Факултет по журналистика и масова комуникация. Т. 73, Кн.1. София, 1979, с. 170-183.

Паси, Исак. Смешното. – София: Наука и изкуство, 1979.

Попилиев, Ромео. Комичното. – София: Акад. изд. Проф. Марин Дринов, 2001.

Стойков, Любомир. Мода и смехова култура. – В: От век на век, от слово към слово: Сборник в чест на проф. дин Филип Панайотов. Състав. Здравка Константинова, Милко Петров, Мария Дееничина. София: Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2014.

Тодоров, Петко. Етюди по иновациите в масмедиите. – София: Унив. изд. Стопанство, 2003.

Тодоров, Петко. Медиите в кризата и кризата в медиите. – В: Медии и обществени комуникации”, 2012, №12. http://www.media-journal.info/?p=item&aid=185

Христов, Георги. Българският хумористично-сатиричен периодичен печат (1863–1996). – В: Българско медиазнание. Т. 2. София, 1998, с. 190–222.

Osterweil, Neil. He Who Laughs, Lasts. In: WebMD Health News. Reviewed by Gary D. Vogin, 2000. https://www.webmd.com/balance/news/20001117/he-who-laughs-lasts?print=true

 

 

 

 

e-mail: dimani@abv.bg