Монографията на д-р Ирина Гъркова „Българските медии и политици: взаимни влияния“ е най-доброто изследване в българското медиязнание на двупосочните процеси
Безспорно е,че шаблоните изрази (или клишетата) се намират навсякъде в речта ни. Срещаме ги написани, чуваме ги от екрана и във всекидневните разговори. Употребяваме ги, защото са по-лесни и този процес не е непременно лош, когато е овладян. Спестява усилия и време. Има разговорници на всеки чужд език, в който са напечатани 300-400 готови фрази. С тях всеки ще се разбере. За съжаление – мнозина живеят с подобни готови фрази в собствената си родина. Изглежда, че с удобно заетата изразна форма заменят дори отсъствието на самата мисъл.
Неприятно е, че нашите политици често говорят само с клишета. Особено по-опитните. Както казва Гьоте: „Там, където няма мисли, думите са винаги готови.“ Речта им тече гладко, създават впечатление, че са компетентни, че познават материята си. Достоевски в своя роман „Бесове“ е обрисувал подобен образ: „Изговорът у него е удивително ясен. Словата у него се редят като равни, едри зърна, винаги подбрани и винаги готови на вашите услуги. Отначало това ви се нрави, но след това става противно именно поради този отчетлив изговор и от тези светли, вечно готови думи.“ Това е силата на удобството. Има и друго обяснение – в стремежа си към повече оригиналност, публичните личности измислят нови думи или словосъчетания, които намират широк отзвук в медиите. Тиражирането е логично, защото всеки редактор иска „цветно“ и достоверно заглавие. Ако потърсим обяснение за явния стремеж към подобни езикови открития у депутатите, вероятно те искат да се отличат от общия поток и да се откроят сред колегите си, а сигурно има и голяма доза суетност. Знаят, че като кажат нещо подобно, веднага стават популярни чрез българските медии. Някои сигурно живеят с мисълта, че като артикулират публично нещо езиково и етично дръзко или скандално, това ще ги впише в историята. Донякъде са прави – техните фрази остават. Но са в историята на класическите примери за комуникационни грешки, които водят до тежки имиджови вреди.
Политическите фрази се тиражират, повтарят се от всички и постепенно стават част от публичната представа за самия политик и за политиката изобщо. Лошото е, както вече отбелязах, че и ние започваме да ги използваме във всекидневието си. Някои – на шега, други – убедено, че чутото от личностите с власт и престижни постове е правилно. По този начин се създава един „новоговор“ (по израза на Джордж Оруел). Подобни изрази – първоначално модерни, впоследствие шаблонизирани от употреба, обичайно имат кратък живот, но някои са по-устойчиви във времето.
Точно тези процеси и езиковата връзка между медии и политици е разгледала блестящо д-р Ирина Гъркова в задълбочения труд „Българските медии и политици: взаимни влияния“ *. За пръв път в нашето медиязнание се появява анализ на две общественозачими тенденции в публичното говорене. Веднага трябва да отбележа, че изводите в книгата се базират на огромен фактологически материал. Авторът стъпва върху детайлно разглеждане на стенограми от парламента в периода от 1980 до 2021 година, както и на интервюта с политици и редакционни коментари. Времевата рамка от 40 години, в две различни епохи, показва изследователска дързост и много голям научен потенциал.
С дълбоко познание и от личен опит (работила е в медии и в правителствени институции), тя анализира времето и конкретната ситуация за появата на отделни думи или изрази, които стават знакови за съответния исторически период. Ако след 1990 г. от политици и от медии се налагат основно изрази като „национално съгласие“, „честни избори“ и „изход от кризата“, то в следващите десетилетия идват „на мода“ и постепенно се изхабяват от преексплоатиране фрази като „политическа воля“, налагат се бюрократичното „входирам“ и популистки обещаващото „борба с корупцията“. От началото на прехода „вечнозелени“ теми са също „справедливост“ и„съдебна реформа“. Повечето изрази, превърнали се в клишета, дават възможност на всеки политик да ги употребява (някои се възползват особено често) и да ги тълкува, както си пожелае. В последните години, паралелно с поредната политическа криза и с повишената гражданска активност, се появи новото „изчегъртване“, активираха се „мутри” и „протест“. Това, което ги свързва, е негативизмът. За съжаление...
Със своята прецизност, Ирина Гъркова е уловила и изрази, които не доминират политическото и медийното пространство, но употребата им, като част от езиковата визитка на водещи политически фигури, участва в изграждането на цялостния им публичен образ и репутация.
Сериозен принос на книгата и е, че е анализиран още един процес, характерен за връзката между политиците и медиите у нас. Това е все по-масовото таблоидизиране на политическата реч. Авторът съотнася този свързван с медиите академичен термин към политическия дискурс. Таблоидизирането е разгледано и в крайните му проявления на откровеното опростачване на публичните изяви на водещи политици, като този маниер на изразяване по познатия ни механизъм – чрез цитиране в медиите, влиза в общоупотребимата лексика и пораженията стават сериозни.
В книгата сполучливо са типологизирани характерните черти на таблоидизирането на политическия терен – агресивно говорене, лични обиди и подигравки, елементаризиране на доводите, отсъствие на диалог. Този нападателен тон и вулгарен изказ вече имат и пряко отношение към медиите. Много от тях бяха заставяни да го насаждат сред обществото, да публикуват компромати или откровени лъжи за политическия или икономическия опонент, неслучайно беше въведен и терминът „медии-бухалки“. Към това се прибавиха и съдебните „дела-бухалки“, в които едри „бизнесмени“ претендират, че са оклеветени и водят дела за огромни суми срещу медии. Тук трябва да се спомене, че и редакторите в медиите доста късно обърнаха внимание на този аспект от професионалните си задължения, някои и досега подценяват фактора юридическа грамотност, не използват навреме правни консултанти (широка практика в развитите демокрации), за да избегнат наказателното преследване за обида и клевета.
Един от най-прецизните изводи в представения труд е, че ако в началото на демократичните процеси медиите у нас разчупиха „дървения“ език на партийната преса, позволиха си свобода и нечувана до този момент дързост, а политиците бяха от по-висока класа и имаше истински оратори и майстори на словото, то сега тенденциите са с обратен знак. Именно политиците задават агресивния тон и изричат куп неистини, които добиват публичност чрез медиите. Вината на журналистите е много по-малка в сравнение с изключително грубия, оварварен език и агресивния стил на едни от най-популярните и овластени политици. Още от знаменитата „Поетика“ на Аристотел знаем, че „в своята цялост и вътрешна завършеност, в своето живо хармонично единство поетическата творба представлява одухотворен жив словесен организъм, който в процеса на своето създаване, на своето възмогване и на своето развитие следва всеобщи жизнени закони“. Когато през тази метафора видим живия обществен организъм и неговото стройно единство, тогава осъзнаваме тематичните и езикови пропадания на политиците и медиите като болни места, които отравят общото ни публично пространство. Д-р Гъркова задълбочено е анализирала този процес, като отправната точка следва да бъде търсена в устойчивия ориентир на неостаряващите ценности.
___________
* Гъркова, Ирина. Българските медии и политици: взаимни влияния. Тоталитарни и посттоталитарни речеви практики. Университетското издателство „Св. Кл.Охридски”. София, 2024, 224 с.
дата на публикуване: 24.09.2024, Вторник, 11:41
прочетена: 184 пъти
нагоре