Медиите и особено телевизията и интернет осигуряват безалтернативен начин за бърз и лесен достъп до развлечението в различните му форми. Трябва веднага да отбележим, че тук не става дума само за това, че електронните комуникации благоприятстват достъпа до различни жанрове на забавата като сапунени опери, мюзикъли, игри, състезания и всевъзможни шоута, но и за това, че благодарение на медиите хората се забавляват, че получават информацията в един определено атрактивен и развлекателен стил. Хедонистичната функция на телевизията, радиото, вестниците и интернет кореспондира с едно от древногръцките философски течения, което е издигало удоволствието в култ и го е провъзгласявало за главна цел в човешкия живот (гръцката дума hēdoné означава удоволствие). Хедонистичният подход към живота се свежда до преследването на удоволствието на всяка цена и до откриването на източници на наслада и забавление и в най-неподозирани дейности и късчета на нашето съществуване. Обичайна практика за всички нас е да пуснем телевизора или да сърфираме в интернет просто така, без конкретна задача и причина, за да си починем, да се разведрим и освежим. Да се забавляваме.
Днес медиите са търсени активно и целенасочено от хората поне по две сериозни причини – поради потребността от информация и потребността от развлечение (отделна голяма тема е мотивацията за получаване на образование). Двете потребности вече толкова са се размили една в друга, че са обясними взаимните претенции помежду им, т.е. когато човек изпитва необходимост от информация чрез медиите, той все повече държи (дори и на подсъзнателно ниво) тя да бъде поднесена интересно, атрактивно и забавно. В сила е и обратната схема (макар и не толкова релефно очертана): когато хората се забавляват, те очакват да получат сведения и факти, да инкасират информация, която независимо че е предложена между другото (чрез скеч за даден политик или пък пародия на важно социално събитие) все пак съдържа порция социална или персонална истина и новина.
Вникването във феномена “инфотейнмънт” ще допринесе за избистрянето на хедонистичната функция на медиите, проявила се особено властно в края на ХХ и началото на ХХІ век. Инфотейнмънт е неологизъм – изкуствено съставен термин при съчетаването на съкращенията на думите “информация” (от англ. “information”) и “развлечение” или още “забавление” (от англ. “entertainment”), т.е. по формулата информация + развлечение = инфотейнмънт. С това понятие се обозначава стила на поднасяне на сериозна информация под формата на развлечение и отразява стремежа на продуцентите да продават новини в обвивката на развлекателни предавания или с отенък на развлекателност. За пръв път в историята на електронните медии двата приоритетни и стратегически за съвременната телевизия жанра се съединиха. Журналистическата форма инфотейнмънт се оказва иновация с двойно действие – като градивен елемент в изпълняването и на информиращата функция, и на развлекателната функция на медиите.
Форматът „infotainment” в телевизионен оборот е въведен в САЩ в средата на 80-те години на XX век. Рейтингът на новините в националните американски канали започнал да пада, което породило необходимостта от промяна на принципите на подбор и излъчване на информацията: по-малко официални съобщения, повече остри социални теми и културни събития. Методите за предаване на информацията също се сменили. Новините вече се разделяли на информационни и информационно-развлекателни.
“Инфотейнмънт” се разглежда от учените като нов медиен драматургичен жанр, а заслугата за въвеждането на този термин в научен оборот е на Нийл Постман (1931–2003) от Университета в Чикаго – знаменит изследовател на медиакултурата и яростен критик на телевизията. Постман лансира понятието “инфотейнмънт” в книгата си “Да се забавляваме до смърт” [1] . Други изследователи, които се занимават с проучването на този феномен, са Томас Патерсън – професор от Университета в Харвард в своя труд “Да го правиш добре, правейки добро” [2], Мат Нисбът, Лий Тай, К. Брантс, П. Нийенс и др. Не е излишно да кажем обаче, че инфотейнмънт е рожба на постмодернизма, чиито черти намериха израз в различни сфери на културата. Постмодернистичната ситуация в медиатекста [3] означава смесване на документалния и художествения дискурс: реалното се подлага на различни трансформации, включва се в условен контекст, който всъщност е по-интересен от самата информация, още повече, че тя вече е известна от „чистите” оперативни медийни канали. Една от особеностите на постмодернистичния медиатекст е обстоятелството, че той не толкова отразява действителността, колкото я моделира – в пълния смисъл на думата създава нова реалност, при това без заплаха от санкция. Акцентът при програмирането на предаванията е интертекстуалността, виртуалните декори и всевъзможните видове визуални и лексикални игри. Полиекранът от символ на постмодернистичната естетика се превръща в матрица за нов тип телевизионна развлекателност.
Именно в този контекст се защитава тезата, според която инфотейнмънт е форма, а не съдържание. Инфотейнмънтското „облекло” на дадено мнение, прогноза, предположение или събитие цели доближаването на текста до аудиторията и нейното провокиране. Затова и усилията на неговите дизайнери са ангажирани изцяло със структурата, композицията, архитектурата: идеи за все по-голяма атрактивност при поднасянето на съдържанието, идеи за налагане на все по-интересни физиономии като лица на предаванията или илюстриране на печатни рубрики или гласове за радиоефира, идеи за по-сценично и художествено представяне и аранжиране на „актьорите”.
Съдържанието също не остава без козметична намеса. Според установените методи на новия синтетичен жанр „инфотейнмънт” въпросите кой, къде, кога и защо вече са извън обсега на интереса, не се задават, защото са казионни и непечеливши [4] . Продуцентите в САЩ убеждават екипите си, че важното е как, а не какво разказваме от екрана. Редакторите често задават въпроса "Каква история ми носиш?", а не "Каква информация ми носиш?". В този смисъл инфотейнмънт е схващан като медиен драматургичен жанр, в чийто център е човешката история [5]. Инфотейнмънт среща реципиента с хора, с които винаги е искал да се срещне, изпраща го на местата, на които иска да бъде, разказва му ситуациите, в които тайно мечтае да попадне. Показва картините и сцените, които реципиентът иска да види. Дава отговор на въпроса “дали и той/тя има проблеми, подобни на моите”.
Нил Шапиро, продуцент на NBC и автор на новаторската концепция „infotainment”, налага своя принцип: на зрителя трябва да му е интересно не само да слуша, а и да гледа. Бил Хауърд – един от американските теоретици на инфотейнмънт, предлага да се акцентира върху личността на журналиста-разказвач. Интересния събеседник всички ще го слушат. Принципът на Шапиро произтича от факта, че в края на деня, още повече – на седмицата, хората вече са осведомени в основни линии за случилото се. Затова повторението на новините трябва да тече по друг начин – избирателно, творчески, с употреба на атрактивни изображения, графики и специални ефекти [6].
Сцеплението между документалното и игровото става норма за този медиен жанр. Свообразен „творчески купон” и за екипа на предаването, и за аудиторията пред екрана, отдала се на хедонизъм. Но такъв „купон” може да си позволи само свободния от идеологически, политически или друг външен натиск журналист, способен на оригинална изява в свободен от диктата на стилистичните клишета медиатекст. Никога обаче не се използва ролята на „водещия-всезнайко”. Съществуват минимум четири тактики, свързани и с фигурата на журналиста, предаващ информацията в стил „инфотейнмънт”:
1) „човек-магнит” или „човек-котва”;
2) употреба на водещия и като интервюиращ на живо;
3) излъчване на нередактирано, „сурово” интервю;
4) „кръстосан” диалог между водещия и намиращите се в студито или извън него репортери, както и с редактора и операторите зад кадър.
Всички тези тактически хватки оживяват, „очовечават” информацията, подчертават, че предаването тече „на живо” (дори това да не е така). Не е тайна и че освен ефекта на релаксацията, заложен в самото явление „infotainment”, подобни тактики често имат определена стратегическа натовареност – да затвърдят, усилят, пресилят качествата на журналиста, да го наложат като авто-медийна звезда.
Една допустима формулировка на понятието „инфотейнмънт” би могла да бъде: медиен продукт или единица, която въздейства върху емоциите, а не върху разума на потребителя. Защото манипулацията, каквато е и стратегическата технология на инфотейнмънта, е най-успешна чрез влияние върху емоцията, а не върху разума. Успехът на инфотейнмънт се дължи на елементарната човешка потребност от задоволяване на емоционалните нужди. Добрият инфотейнмънт предизвиква възхищение, даже екстаз и създава чувство и усещане за нещо много хубаво, много специално, много свежо. Креативният инфотейнмънт не забравя да се възползва от цялата палитра на сексуалността, отдавайки внимание на еротичното влияние на снимките, на осветлението, на звуците и на намеците.
Инфотейнмънт е продукт на конкуренцията на медийния пазар. Експлозивното му развитие се дължи именно на способността му до генерира тираж-рейтинг-печалби, т.е. на конвертируемостта и рентабилността му. Сам по себе инфотейнмънт е задължителен за една демократична медийна среда. Друг е въпросът, че, попаднал в тази емоционално-манипулативна матрица, реципиентът не винаги може да си състави относително пълно впечатление за това, какво именно се е случило днес в страната и в света. В което е и опасността на infotainment – ако се утвърди като мода, ще запълни всички медийни канали. Но във всички случаи неговото съществуване е невъзможно в тоталитарни режими, защото тематичният му кръг е с подчертан за консуматорските общества характер. Известно е, че при деспотичните режими медийното рецептивно поле е завладяно от скука, а при демокрацията наблюдаваме царството на интересното и необичайното. Ако действително по този признак се делят тоталитаризма и демокрацията, бихме могли да твърдим, че наличието на медийна среда, толерантна и хранителна за инфотейнмънт, е един от белезите на демокрацията.
За да отговорим на въпроса защо днес е толкова мащабна развлекателната роля на масовите комуникации, в частност на електронните медии, трябва да имаме предвид самото “устройство” на човека като играещо и забавляващо се същество; да поразсъждаваме върху постмодерната динамика на бинарната опозиция работно време – свободно време; да си дадем отново сметка каква противоотрова на перманентния всекидневен стрес са медийните развлечения; да направим паралел и да открием органичната връзка между екранната култура и развлекателната култура в нашето време, което мнозина наричат “цивилизация на образите”. Редом с всичко друго медиите, а чрез тях и забавленията стават са все по-достъпни от финансова и пространствена гледна точка – изискват все по-малко усилия, а предлагат образи и послания, които не натоварват, спадат напрежението и даже успокояват (добре е да направим уговорката, че това не важи за всички развлекателни жанрове, особено онези от тях, които “разтоварват като те натоварват” – от рода на съспенси, трилъри и хоръри и др.).
Телевизията даде нов шанс на развлекателните жанрове, довеждайки забавата в дома на всеки зрител и спестявайки му усилието той да се придвижва чисто пространствено до клуба, стадиона, бара, концертната зала и т.н. Преди години известният наш телевизионен критик и медия изследовател проф. Владимир Михайлов публикува книгата “Еманципираната забава”, в която анализира връзката между музиката, телевизията и развлечението, разглеждайки телевизионните възможности в предлагането на развлечение чрез видеоклиповете, студийното шоу, състезанията, мюзикълите, семейното и криминално кино и хумора. В нея наред с другото той отделя място за коментар на мрачните пророчества на Нийл Постман относно похитеното от телевизията детство и юношество (неправилното възпитание на подрастващите от телевизията в посока на отнемане на възможността за съсредоточаване, на формиране на псевдо представи, ограничаване на фантазията и засилено покваряване) и относно бъдещето на човешката култура под влиянието на опустошителната развлекателна същност на телевизията (тя не само предлага много развлечение, а се опитва да представи чрез своите предавания всичко като развлечение). Авторът визира двата основни труда на Постман “Изчезването на детството” (1982) и “Да се забавляваме до смърт” (1985), в които американският социолог описва как телевизионното шоу и забавлението изместват сериозните социални ценности, как самата телевизия прави всичко опростено, забавно и достъпно и как това ще доведе да опасната за американската култура тенденция да се забавлява до смърт и по този начин да се обърне гръб на сериозните и жизнено важни системи, като политиката, икономиката и образованието. Не само Нийл Постман, но и други теоретици като Книли, Хикетийр и Йорг са разтревожени от телевизионното нашествие срещу културата и срещу рационалното в съвременния човек. Можем обаче да се съгласим, че към развлекателната мисия на медиите, в частност на телевизията, трябва да се подхожда внимателно и конструктивно, без да се отричат всички техни изяви и продукти: ”Просто въодушевлението от подвижните картини и от приятното настроение е твърде властно и като лавина завладява съзнанието на хората. Развлечението от малкия екран действа със силата на своеобразен наркотик и това кара мнозина да се борят за неговото унищожение...Едва ли е разумно обаче то да се отрича изцяло, за да се успее в борбата с неговите неприятни последици. Патосът на всички подобни отрицатели на телевизионната забавна култура звучи наистина красиво и ефектно, но в крайна сметка не особено ефективно и полезно” [7].
Хедонистичната същност на електронните медии, в частност на телевизията и донякъде интернет се дължи на обстоятелството, че със своята достъпност, синкретизъм и магнетична привлекателност те улесняват изключително аудиторията във възприемането не само на новините, но и на всякаква друга информация – икономическа, културна, здравна, спортна, аграрна и т.н. Тенденцията да се въздейства повече емоционално, отколкото рационално; да се поднасят все по-леко и смилаемо текстовете и образите от екрана води до формирането на една по-лековата, по-развлекателна нагласа към общуването с медиите. Правейки кратък преглед на основните концепции за телевизията и ролята й за промяната на обществото, културата и личността, Мануел Кастелс [8] се опитва да съедини тези възгледи (макар че някои от тях доста си противоречат) и да ги резюмира до два по-важни момента:
1. Телевизията става културен епицентър на обществото;
2. Телевизионната форма на комуникиране е принципно ново средство, за което са характерни привлекателност, сетивна симулация на реалността и облекчена комуникативност, поради съвсем отслабените психически усилия.
Тези класически моменти, маркирани от Кастелс, могат да бъдат доразвити и обогатени по посока на новия етап, в който навлезе феноменът „инфотейнмънт” в първото десетилетие на ХХІ век – етап на тотално хедонистично предоминиране в телевизионната комуникация. Изобилието от какви ли не игри на малкия екран (много от които свръхелементарни и безсрамно комерсиализирани), риалити програми (значителна част от които манипулативни и тенденциозни, меркантилни и скудоумни) поставя редица остри въпроси не само пред съвременната комуникационна наука, но и пред обществото като цяло. Един от особено дразнещите казуси е излъчването на псевдо новини в централните информационни емисии на телевизии с национален обхват, които представляват скрити или пък откровени реклами за риалити програми, за победителите, за развоя, за безброй „супер важни” епизоди от това, което е станало в къщата на Големия брат или пък за пореднта „изцепка” на някой „знаменит” смелчага, подложил се на детектора на лъжата...
Има ли предел и възможен ли е някаква културна регулация на разголването (в пряк и в преносен смисъл) на участниците в подобен вид заблуждаващи риалити шоута? Докъде ще стигнем с това безочливо пренареждане на житейските и морални ценности? Как ще се спрат измамите с телефонните игри? С цената на какво става драстичното деструктуриране на публичността в контекста на самоцелната еротизация и медиатизация?...Тези и подобни на тези въпроси би трябвало да отправят предизвикателство не само към медиа критиците, експертите по медиазнание, изследователите на масовата комуникация, но и към гражданското общество, държавата, регулаторните органи, държавните агенции, образователните и възпитателните институции и др.
* * *
Инфотейнмънт е относително ново явление в медийното пространство и телевизионните програми ( отделна тема е, че то има своите проявления и в печатните – особено в сензационните, издания ). Несъмнено то е силен социален аргумент в полза на демократизацията и модернизацията. Рисковете, обаче, които този медиен формат влече със себе си не трябва да се омаловажават или пък изкривяват. Те са свързани най-вече със свръхкомерсиалната мотивация на продуценти и медийни чорбаджии, с неоправданото нарушаване на добрата културна традиция и с нещо, което е особено опасно – ликвидирането на високите професионални критерии в шоу бизнеса и развлекателната индустрия, и всепозволеността пред посредствеността, имитаторството, епигонството и домораслото самочувствие.
Библиография (References)
[1] Postman, Neil. Amusing Ourselves to Death: Public Discourse in the Age of Show Business. – New York: Penguin, 1985.
[2] Patterson, Tomas E. Doing well and doing good: How soft news and critical journalism are shrinking the news audience and weakening democracy – And what news outlets can do about it. The Joan Shorenstein Center for Press, Politics and Public policy at Harvard University, 1990.
[3] Характеристиките на съвременния медиатекст, според постмодернистичната култура, са:1) плурализъм; 2) фрагментарност; 3) децентриране; 4) ирония и самоирония; 5) променливост; 6) симулация. Вж: Лиотар, Ж.-Ф. Состояние постмодерна. – Москва, Санкт Петербург, 1998; Сметанина, С.И. Медиа-текст в системе культуры: Динамические процессы в языке и стиле журналистики конца 20-го века. – Санкт Петербург, 2002, с. 178.
[4] Brants, K. and P. Neijens. The Infotainments of Politics // Political Communications, 1998, №15 (2), p. 149.
[5] Райчева, Лилия. Какво остава в кутията на Пандора: размисли върху насилието по телевизията // Българско медиазнание. Т. 2. София: Балканмедиа, 1998, с. 705 - 712.
[6] По-подробно за инфотейнмънт в аспекта на сравнителното медиазнание виж: Беспамятнова, Г.Н. Российский телевизионный infotaiment: истоки и особенности коммуникация в современном мире: Материалы Всероссийской научно-практической конференции “Проблемы массовой коммуникации”, 11–12 мая 2005 г. / Под ред. проф. В.В. Тулупова. - Воронеж: Воронежский государственный университет; Факультет журналистики, 2005, с. 148-150.
[7] Вж подробно Михайлов, Владимир. Еманципираната забава: Музика, телевизия, развлечение. – София: Музика, 1990, с. 9 – 15.
[8] Кастелс, Мануел. Информационната епоха: Икономика, общество и култура: Т. I: Възходът на мрежовото общество. – София: ЛИК, 2004, с. 332.
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Стойков, Любомир. Инфотейнмънт: другото име на медийното развлечение // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2010, № 4. Available from: [www.media-journal.info]
Контакт (Contact):
e-mail: l_stoykov@omega.bg
тел./факс 02 980 04 05 или 02 980 51 59
нагоре