Образование

В този все по свързан и динамичен свят критериите, които трябва да бъдат придобити ще определят кои държави и региони ще бъдат по-конкурентноспособни. Целта на статията е да покаже кои умения и качества се ценят и ще бъдат ценни в утрешния ден. Именно затова търсенето и намирането на работа, и съответно на кадри, трябва да се разглежда като двустранен процес. Не само търсещите работа имат проблем. Компаниите и инвеститорите също трудно намират подходяща работна ръка. Затова е необходимо бизнесът и образованието да работят заедно, да „комуникират“ и да разбират взаимно проблемите си, да изискват едни от други, за да могат регионите да се развиват, а не да се обезлюдяват.

 

Според Европейски център за развитие на професионалното обучение до 2025 г. 49% от всички нови работни места в ЕС ще изискват високо ниво на квалификация, 40% – средно ниво на квалификация, а само 11% – ниско ниво на квалификация или никакви квалификации [1].

В ЕС 40% от работодателите изпитват трудности при намирането на служители с правилни умения, в България 54% от българските работодатели имат този проблем.

Намирането на пресечната точка на синхронизация между трите основни субекта на местно равнище – кадри в трудоспособна възраст (16-45 г.) – образование – бизнес би дало възможност да се диагностицират правилно нагласите и противоречията между тези страни и на една обективна база да се начертае план за развитие на област Силистра в контекста на новата европейска програма за умения и от какви кадри ще има нужда Силистренската икономика в периода 2018-2028 г.

Oбразованието е компетенция на държавите членки и ролята на Европейския съюз в тази сфера е силно лимитираната. Европейският съюз може да очертава тенденции и дава препоръки, но държавите са тези, които носят отговорност за прокарването на реформи и политики. Зaтова не можем, а и смятам, че не трябва да разчитаме само изцяло на прогнозиране на европейско ниво. Прогнозите трябва да са национален и регионален приоритет. В противен случай, инвестициите в образованието се правят на сляпо, а никой няма интерес от това. Имаме нужда от бързи и адекватни мерки, ако не искаме след 10 години нашите деца да са по-слабо конкурентоспособни от своите връстници в другите европейски страни. На база на това убеждение беше направено първото по рода си такова изследване на български терен в област Силистра.

Средносрочната перспектива до 2020 г. за регионите в Европа поставя Северен централен район и Област Силистра сред най-силно уязвимите региони в европейски план по редица показатели. Географското разположение, заедно с демографските и климатичните промени и засилената конкуренция за привличане на инвестиции, поставят област Силистра в особено неблагоприятна ситуация.

Силистренска област е изправена пред редица предизвикателства: от високите нива на безработица и високия риск от бедност и социално изключване до липсата на кадри за местните предприятия и отлива на специалисти към други европейски държави. В общи линии, проблемите не са по различни от тези в национален план.Разликата обаче е винтензитета. Местната динамика на тези процеси изпреварва националната. Вземайки предвид тези показатели, изборът за проучване беше естествено насочен към Област Силистра и Северен централен район.

 

Изготвянето на база данни с уменията и професиите, които ще се търсят в рамките на следващите десет години следва да позволи на бизнеса, на образователните институции и на местното население да бъдат по-добре информирани и подготвени за постоянно променящите се нужди на пазара на труда. Това ще позволи на местните бизнес и индустрия да разполагат с добре подготвени и квалифицирани кадри, които да владеят уменията на ХХІ век. Местните образователни структури ще могат по-добре да адаптират своите програми в унисон с търсенето на пазара на труда. От една страна, това би могло да позволи на населението в активна възраст да намира по-лесно препитание в региона на Силистра благодарение на адаптираната професионална подготовка. От друга страна, младите хора и родителите ще могат да имат по-реалистични очаквания за възможностите за професионално развитие при избор на учебно заведение и специалност. Неслучайно споменавам родителите, защото точно те са тези, които в по-голямата част от случаите правят избор за това какво ще учат техните деца, а не самите деца. Често зад тези избори стоят предубеждения, или следване на някакви моди, нереалистични представи за престиж и реализация... но затова ще стане въпрос малко по-късно.

Не на последно място, прогнозирането на търсените умения в рамките на региона и отделните области следва да улесни диалога между бизнеса и образованието на местно ниво. Често говорим за необходимостта от взаимодействие между бизнеса и образованието и обикновено има единодушие по въпроса, че такова трябва да има и от двете страни. На практика обаче, ситуацията се оказва доста по-различна.

От една страна са работодателите, които се оплакват, че образователната система им изпраща неподготвени кадри с липса на практическа подготовка и те тепърва трябва да обучават своите служители. Същевременно обаче, предоставянето на обучение на служителите на работното място е по-скоро мираж. От друга страна стоят училищата и университетите, където все още няма ясна визия по въпроса за това кои специалности да са с тясна специализация за конкретни производства и кои да дават една широка и фундаментална подготовка, за да могат после младите да се ориентират към различни сектори.

От трета страна, важна част от пъзела се оказват и нагласите на самите млади хора. Оказва се, че една голяма част от тях вярват, че получаването на университетска диплома автоматично гарантира добра работа. В днешната българска реалност е лесно да се сдобиеш с диплома, но не можеш така лесно да се сдобиеш с квалификация и умения - едното не гарантира автоматично другото. Очакванията са едно, а реалностите друго.

След като очертахме основната картина, нека да навлезем в дълбочина на социологическото проучване, за да начертаем стратегическия път за състоянието и бъдещите нужди от умения и кадри в област Силистра за периода 2018-2028.

Като се говори, че училището и образованието следва да се адаптират към бизнеса и неговите прагматични потребности, то не бива да става дума за всякакъв бизнес. Училището и образованието следва да се адаптират към нуждите и претенциите на бизнеса, но само към съвременен и високотехнологичен бизнес, само към препоръките на модерно мислещи работодатели. Но не и към работодатели с представи от преди десетилетия, не с бизнесмени, които печелят пари от примитивни дейности с примитивна организация, както и с феодални обноски към наетите от тях работници и служители.

„Примитивният днешен бизнес“ не бива да задава „модата” в образованието, и да го смъква назад до своето равнище. Обратно, единствено модерният и напредничав бизнес има основанията да изисква от образованието. Има моралното и деловото право да предлага специалности и методики за обучение, както и да съдейства при стимулирането на младите да се ангажират дългосрочно с дадена професия, с перспективни фирми, с възможности за лично израстване чрез труда и професията.

Европейската програма за умения поставя акцент върху ре-индустриализацията. При това не каква да е ре-индустриализация, а съвременна и технологична, с висока принадена стойност и иновативна, с високо образовани и с производителна квалификация работници и служители, специалисти и мениджъри.

Ето, за това става дума. Не всеки бизнес днес в България би могъл да помогне на училището и университета да се модернизират и да са в крак с развитието. И в този смисъл съвсем не всеки бизнес е желан партньор на образователните институции, а само: (1) законосъобразният и социализираният; (2) напредничавият и модернизиращият се; (3) високотехнологичният и интелектуализираният; (4) само бизнесът с мащабно и перспективно мислене; (5) и разбира се, само търсещият образовани и иновативни млади хора [2].

 

Следващата оценка се отнася до пряката връзка между образование и трудови изисквания. Гледната точка на работодателите не е ласкава спрямо училището и университета. Става дума за пряката връзка между образование и трудови изисквания. Тук може да отделим повече внимание, тъй като касае запознаване на двете страни с предизвикателствата на възпитание, обучение и професионална подготовка на младите за тяхното кариерно развитие. Окуражаващо би било, ако местната власт създаде платформа, която да стимулира регулярни срещи между и в съответните институции – училища, бизнес, за да могат двете страни да се запознаят със спецификите и трудностите и в образователните учреждения и в бизнес структурите. Насърчаването на изнасянето на лекции от страна на работодатели още в прогимназиален етап и мотивиране на учащите подходящи за успешно интегриране във фирмите. В същото време се изгражда лоялност у младия човек, като вижда, че бива „професионално ухажван“. Това ще доведе до подкрепа на самочувствието у младия че бива търсен. С това ще намалее несигурността в утрешния ден и тласкането на миграция от страна на родители и близък кръг.

В този смисъл едва 5% от работодателите казват, че идващите при тях млади работници и служители са добре подготвени и са готови за производителна и качествена работа. Срещу тях стои 28% категоричен негативизъм – идващите млади не са подготвени добре, дори не са подготвени за елементарни неща, и дообучаването им във фирмите започва още от основни и елементарни знания и умения.

По средата е нормалната и благоприятната оценка, че идващите млади имат общо взето добра базова подготовка и във фирмите се дообучават само за специфичните там неща, техника, организация, норми. Това са 2/3 от оценките на работодатели, които дават оптимизъм, че една ефективна връзка между образование и работодатели все пак има. Тя трябва да бъде надграждана и доразвивана. Нихилистите не са прави да отричат това и да призовават да се тръгва от нулата, ко искаме да има едно пълноценно общество с проспериращи личности на местно равнище.

От данните прави впечатление, че при 27% от фирмите се прогнозира, че технологиите и производствата се променят съществено и ще имат нужда от нови специалисти с нови професии и квалифицираност.

Аналогичен е делът на фирмите, които са си направили ясна кадрова прогноза – но само за близките предстоящи 2-3 години. По-надалеч, например, за след 5-7 години са в състояние на определят едва 8% [3]. Основен феномен за българските фирми, особено на местно равнище е късогледството и невъзможността да се предвиди, каквко предстои в средносрочно бъдеще. Тази скъсена перспектива, с която работят фирмите в област Силистра е част от икономическата криза в страната и е травматичен израз на бизнес несигурността. Това е и основен извод. Определящ стълб на статията. Разминаване на циклите на работа.

Всичко това само по себе си е проблем за бизнеса и работодателите, неопределеност и несигурност, липса на яснота как да инвестират в хора и квалификация. Точно това силно връзва инициативата на работодателите и ги демотивира да търсят училища и университети, за да им предлагат конкретни специалности и специализации. Просто между двете сфери циклите на работа се разминават – в повечето случаи при бизнеса става дума само за няколко години яснота напред, докато училището и университета предполага очакван практически ефект едва след 5-7-10 години.

И тук е момента да видим и оптимизма в изследването. Виждаме, че 53% от младите определят своите доходи като „средни”, и още 7% над тях като „високи”. Дори да приемем, че хората в района са по-скромни в претенциите си и имат донякъде снижен общ критерий, тази висока самооценка прави впечатление и изненадва. При висшистите тя е дори 71% Това са едни оптимистични изходни нагласи, които мотивират още повече да се търси диалог в триъгълника кадри-бизнес-училища. При правилен анализ на съществуващите показатели и изпълнение на добрите практики, които биха се очертали от изследването – това би довело до разширяване на терена на фирми оазиси. В по-средносрочен етап и промяна на мирогледа за област Силистра за изоставащ регион, ако правилно се съчетае таланта и уменията на местния човешки ресурс и добре функционираща инфраструктура “образование-бизнес“ с целенасочено усвояване на европейски и национални средства и инвестиционни капитали.

При висшистите 19% се оценяват в ниската категория на доходи.

Това е всеки пети. Това е неизползван ресурс от бизнеса. При ниски възнаграждения тези хора няма как да работят мотивирано и производително.

Огледално, пропадналите и пропадащи към лошо материално положение при висшистите са едва 13%, при средно-техническо е 33%, рязко нараства при средно-гимназиално до 48%, а при ниско образованите е катастрофално – 66%.

Тук ясно се откроява зависимост между образование и доходи. Училището има не само масов и тежък проблем с оставащите с ниско образование, но и работодателите имат спешен проблем с тази гражданска маса, която не подава към тях годна работна сила, нито мотивирана да се подготвя и да полага лично усилие. Връзка образование – доходи. Тук катализатор на тези процеси би била общината като платформа, която да използва тоягата и моркова, за да изкара тази гражданска маса от този омагьосан кръг.

Тук ясно се очертава потребността от ранно професионално ориентиране на областно ниво спрямо стратегията на национално, областно и общинско равнище. При адекватна стратегическа рамка и ясни показатели, какви са основните приоритети и показатели на общините в региона, предвидимостта ще тласка все повече резултатност и просперитет.

Борбата с ранното отпадане от училищната система, за съжаление също не е застъпено. Днес в рамките на ЕС има около 70 милиона души, които не разполагат с базови умения като четене, писане и смятане [4]. Единственият начин за преодоляването на този проблем е инвестирането в приобщаващо образование, което да отговаря на социалните предизвикателства и да осигурява равен достъп за всички.

Тук е важно да изострим вниманието към три комбиниращи се неща. Младите висшисти, както и повечето среднисти, ясно разграничават диплома от знание, и после от квалификация. В близо половината случаи дипломата и знанията при висшистите не дораства до реална квалифицираност и надеждни умения за производителна реализация [5].

(1) Проблемът е в полето на училището и университета

Изграждането на гъвкави модели за взаимодействие между бизнеса и образованието, съобразени с потребностите на регионалната и местна икономика, но с хоризонт, зададен от местния бизнес поне 7-10 години.

(2) Проблемът е в полето на самите млади работници и специалисти. Тук всеки млад трябва да спре да роптае и да участва активно в обществения и икономически процес в областта. Да търси всякакви форми на стаж, чиракуване, онлайн-самоубочения и курсове и квалификация. Само по този начин те ще бъдат адекватни на пазара на труда. Квалификация и производителен капацитет, не се подаряват – те се вземат и изработват от самите млади.

(3) Проблемът е в полето и на работодателите. Очакването им, че те наготово ще получат добри и завършени работници, което няма как да се случи в съвременния динамичен и все по дигитален свят. При сегашното състояние на консервативна образователна система, те сами трябва да осъзнаят потребността от специализирана квалификация в днешната кризисна икономическа ситуация.

Училището – след семейната среда и медиите– очевидно тук също не си е свършило възпитателната и социализиращата работа. И проблемът се прехвърля още веднъж към работодателите… А те пък съвсем нямат нагласа на възпитатели. Искат си готови работници и служители – (1) не само можещи, но и лоялни; (2) не само знаещи и можещи, но и колективистични; (3) не само професионално подготвени, но и работливо всеотдайни… Тук разминаването между очаквания и реалност още повече се увеличава. И после едните се оплакват, че няма годни хора, които да наемат на работа. А другите се оплакват, че работодателите нямали били „човешко отношение” като се карат за нарушена дисциплина, за неспазени инструкции, за пасивно стоене пред проблемите, за липса на екипност и колегиалност, и др. [5]. Пасаж, който говори за разломните линии между различните играчи в триъгълника, породен от дефицита на диалог вътре в него. Допълнително това изгражда здрави жалони, че всеки е самодостатъчен „за себе си“ и всеки трябва да се спасява поединично.

Можем да обобщим, че това днес е фундаментален ценностен и морален проблем пред и на местната общност за създаване на локален оазис. И в този смисъл е време да не се говори само за образование, не само за синхронизирането му с бизнеса. Време е да се говори за възпитание и образование. Първо, за възпитаване у младите на личностни добродетели, едва на второ място за тяхната професионална подготовка и квалификация и чак на трето място за комплексните стимули от страна на работодателите в конкретната фирмена ситуация и работна среда. 

 

 

 

 

e-mail: momchil.nekov@gmail.com