Ако се поровим в историята на българската журналистика, ще открием, че неведнъж й е вменявана вината на първопричина * . Ето няколко примера.
Големите вреди от свободата на печата са сочени като аргумент [1] за временната отмяна на Търновската конституция и установяването на режима на пълномощията [2] през 1881 г.
“Народното събрание в убеждение, че един от най-опасните виновници на нашите народни нещастия са злоупотребленията, извършени посредством свободата на печата, в заседанието си от 17 декемврий 1887 г. вотира един нов закон по тая част.” [3] Още по време на разискването му в пленарна зала откровено е изразена неговата философия: “...за ограждение на властта, принципът на властта...” [4] Това е един от най-дълго действалите закони за печата у нас. Приет е по време на управлението на Стефан Стамболов успоредно с репресивния Закон за изтребление на разбойничеството.
“...Престъпните подбуждения на една част от нашия печат“ [5] в значителна степен били причината за селските бунтове в Северна България през пролетта на 1900 г. (срещу реанимирането на натуралния десятък), които са удавени в кръв с около 90 жертви. Това е аргумент от страна на тогавашното правителство в защита на издадените от него Временни наредби за престъпленията по печата. Те последват въведеното военно положение в няколко окръга на Североизточна България. Забранени са публичните събрания и митинги. В страната са спрени около150 вестници и списания, възпрепятствано е разпространенито на столични периодични издания. Въпреки че някои от тях успяват да се появят отново, ударът срещу пресата е тежък.
Временните наредби за престъпленията по печата се дебатират в народното събрание чак в края на годината – през ноември 1900 г. Правителството се мъчи да прехвърли върху пресата вината на първопричина за „прискръбните произшествия“[6] и да обоснове усилването на отговорността за престъпленията по печата във въпросните Временни наредби. Това се случва в обстановка на шумни корупционни афери.
Опозицията отхвърля тези мотиви с аргументи от рода на: „печатът не е виновен за онова вълнение на духовете, което се забелязваше тогава. […] Печатът е далеч от да упражнява онова влияние, което му се приписва в мотивите на представения законопроект. […] На всеки начин е едно печално явление да мислим чрез стесняване на печата да лекуваме обществените болки. Такива болки че има е вярно, но не е този лекът. Като признавам, че печатът излиза извън границите на благоприличието, като признавам, че печатът държи много остър език, аз мисля, че в негова защита не трябва да се изпуща предвид и това, че този печат е български, че в България стават работи, където другаде са невъзможни. Ако прочее нашият печат държи недостолепен език, нека обяснението се търси в специалната обстановка, в която е поставена българската журналистика да действа. Не искам с това да извинявам напълно печата, но мисля, че е справедливо, когато се говори за него, да не се изпуща из предвид и средата, в която той действува, и която, няма съмнение, ще укаже своето влияние върху него…” [7]
…Многоточието до ден днешен може да бъде запълнено с обилие от примери. Ще се позова обаче на един от пресните, който е свързан с основно събитие за България през 2014 г. Базираният в Брюксел портал „Юроактив“ съобщи през февруари 2014 г. за писмото на председателя на Надзорния съвет и мажоритарен собственик на КТБ Цветан Василев до Европейската комисия и до Европейския парламент. В него той изразява недоволството си, че е жертва на злонамерена медийна кампания[8]. Толкова по първопричината – хранителната верига: държава, банка, медии. (Б.а. – по-малко от две седмици след това мое изказване обаче се появи още един „христоматиен пример“ в годишния доклад на Българската народна банка до Народното събрание. Ето красноречиво заглавие на посветена му публикация: „БНБ: Медиите предизвикаха банковата криза, ние спасихме системата“ [9]).
Да погледнем все пак напред, по точно към вариант на пътя напред, така както го вижда Балканският медиен барометър[10]. Той включва единайсет каузи – точно и ясно формулирани главно в областта на правното нормиране на медиите, регулацията и саморегулацията, финансирането, професионалните стандарти, етиката. Все каузи в една или друга степен от последните 25 години. Влошаването на медийната ни среда, сриването на свободата на словото в България обаче говорят за това, че на змея (по св. Георги, тъй като Гергьовден наближава) колкото и глави да му отрежат, докато не го ударят в сърцето ще е все тая. Сърцето на змея е обществено-политическата ситуация, характерът на властта. Това е първопричината. Тя доминира над правното и всякакво друго регулиране, над саморегулирането. Ако примерно у нас бъде въведено най-съвършеното медийно законодателство, това не означава, че медийната ни среда съществено ще се подобри. Така както може да има точни правни норми срещу корупцията и тя пак да се шири. В медийната ни история дори съществува следният парадокс – един и същи закон за печата действа по три различни начина в българските земи[11], та даже в продължение на няколко години по два противоположни начина в две техни части. Подобно на двуликия Янус – в едната част под шапката на този закон има свобода на печата, а в другата – под същата законова шапка драстично се ограничава свободата на печата. Става дума за Османския закон за печата (обнародван през 1864 г.) и за по-сетнешното негово действие в Княжество България и в Източна Румелия.
Възможно ли е постигането при сегашното състояние на обществото ни на съществено демократично регулиране, саморегулиране при все по-яростно озъбващата му се същност? По данни на Евростат за 2013 г. 48 % от гражданите на страната ни са в риск от социално изключване – това са 3 милиона 420 хиляди души[12]. Така че разни реформаторски напъни на професионалното ни поле биха могли да изглеждат и като драперия от патрицианска завеса на псевдодемокрация.Какво да се прави? Да се бездейства? Да се отпуснат ръце пред задаващия се в България нов медиен закон при следното разположение на силите: добре организирани собственици и недобре организирани журналистически общности? При сраснала се икономическа, политическа и медийна власт, при разпадащи се ценностна система, професионални стандарти, етични стандарти на медийните шерпи? Да се отпуснат ръце пред все по-честите граждански вместо трудови договори на журналистите? Разбира се, че не. Но каквото и помръдване да има тук-таме, в това или онова отношение, възможност за реален успех е промяната в характера на обществото. Без такава промяна всичко това, за което си говорим, би било козметика, колкото и реномирана марка да е тя. Ситуацията съвсем не е песимистична. Щом има изход, ще се намери и път към него – рано или късно.
_________
* Изложение на кръгла маса „Журналистика, пиар, пропаганда. Пожарникари или подпалвачи?”, организирана от катедра „История и теория на журналистиката” на ФЖМК на СУ „Св. Климент Охридски” с подкрепата на фондация „Фридрих Еберт”, 17 април 2015 г.
Бележки:
[1] Танкова, Василка. Свободата на печата в Княжество България и Източна Румелия. София: Свободна мисъл, 1994, с. 44.
[2] Предвижда се режимът на пълномощията да е за седем години, но той продължава само две години и два месеца.
[3] Окръжно № 8585 от 31 декември 1887 г. на Министерството на правосъдието до прокурорите при окръжните и апелативните съдии при Върховния касационен съд относно прилагането на Закона за печата. В: Танкова, Василка (състав.). Свободата на печата в България 1879–1947. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1992, с. 69.
[4] Реч на д-р Константин Стоилов, министър на правосъдието, произнесена в защита на Закона за печата в Първата редовна сесия на V-то Обикновено народно събрание. В: Танкова, Василка (състав.). Свободата на печата в България 1879–1947, с. 65.
[5] Парламентарни дебати във Втората редовна сесия на X-то Обикновено народно събрание, проведени на 11 ноември 1900 г., относно Временните наредби за престъпленията по печата. В: Танкова, Василка (състав.). Свободата на печата в България 1879–1947, с. 85.
[6] Пак там.
[7] Пак там, 87–88.
[8] Папакочев, Георги. Защо България не може без ментори? Достъпен на адрес: http://www.dw.com/bg/%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B5-%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%B5-%D0%B1%D0%B5%D0%B7-%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8/a-17449976
[9] Маркарян, Александра. БНБ: Медиите предизвикаха банковата криза, ние спасихме системата. offnews.bg, 30 април 2015, достъпен на адрес:
[10] Балкански медиен барометър: България. София: Фондация „Фридрих Еберт“, 2014. Достъпен на адрес: http://www.fmd.bg/?p=9020
[11] Вж. Константинова, Здравка. Един закон за печата с три лица. Год. СУ. ФЖМК, 7, 2000, 329–335.
Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):
Константинова, Здравка. Първопричина или следствие? Историческа перспектива // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2015, №24. Available from: [ www.media-journal.info ]
дата на публикуване: 17.07.2015, Петък, 08:34
прочетена: 9593 пъти