Sport and politics are inextricably linked historically. The need for sport as a platform from which political propaganda can be made is also recognized by the dictatorial regimes of the 20th century – Hitler and Mussolini in Italy and Germany, Stalin in the Soviet Union, and after the establishment of the Communist regime in Bulgaria as well. The study focuses on the historical review of the sport–dictatorship relationship.
Key words: propaganda, sport, politics, dictatorship
Увод
Спортът е социален феномен, който няма как да остане встрани от политиката. Съвременният спорт е явление, което изпълнява много социални и политически функции. Като начало той култивира здравословния начин на живот. Но социално-политическите функции на спорта не се изчерпват само с това. В случай, че страната получи правото да организира голям спортен форум или неин спортист завоюва престижна победа, то това може да активира „патриотичните чувства“ на гражданите, може да подейства обединяващо на нацията и да се превърне в ефективен възпитателен инструмент за населението. Спортът е използван активно от тоталитарните режими. Най-големите диктатори на ХХ в. – Хитлер, Мусолини и Сталин използват активно спорта за медийна пропаганда. Спортът става мощно явление след Първата световна война. Тогава политиците разбират, какви възможности разкрива той. От една страна за влияние в самата държава, а от друга – за международен авторитет.
Дефиниция на спорта
Думата „спорт“ произлиза от латински език („des portare”) и означава занимания извън сериозните дела, развлечения, игри. А според тълковния речник на „Кеймбридж“ спортът е игра, състезание, в което е необходимо използването на физическа сила и което се провежда по правила и се упражнява за удоволствие или като работа. В съвременното си значение понятието „спорт“ се утвърждава в Англия през ХІV в. Още оттогава игрите, забавленията и състезанията били разделени в две направления – за народа и за знатните (елита). [1]
Развитието на спорта в исторически аспект, както и различните исторически моменти, оказват влияние върху това, което днес определяме като съвременен спорт. В Англия заради нарастващото развитие на индустрията, както и бурното развитие на държавата по време на ранния капитализъм, се обръща особено внимание на формирането на телесната култура в британското общество. В тази среда се появява и Томас Арнолд – директор на колежа в английския град Ръгби (1828–1841). Във времена, в които образователната система е консервативна, като в нея господстват средновековните разбирания, пренебрегващи значението на телесното възпитание, Арнолд въвежда образователна реформа, която не променя само учебната дейност на територията на колежа в град Ръгби, но и оставя отпечатък в цялостната световна история на спорта. След него различни автори, сред които най-видният е бащата на модерния олимпизъм Пиер дьо Кубертен, ще заимстват идеите му за развитие. [2]
Традиционните морални ценности, които Арнолд обобщава в принципите на честната игра, приемат наименованието „аматьорски спорт“ (спорт за любители, от лат. „amare“ – обичам) и стават основата на разбирането за същността на олимпийския спорт, възприет от създателя на съвременното олимпийско движение – Кубертен. [3]
Мисията на Кубертен е свързана със задачата да създаде най-демократични условия за развитието на спорта за всички млади хора по света. За целта той проучва опита на големите педагози от онова време и решава да съчетае всичко най-ценно, така че да преодолее вечните вражди между спортните организации и националните ограничения на системите за телесно възпитание. Стремежът му е чрез един световен празник на младежта и изява на спортния дух, в универсални спортни състезания, да се изгради идеалът за разбирателство между всички народи. Цялостната концепция и философия на съвременния олимпийски спорт е събрана в олимпийските принципи. [4]
Връзката между спорт и политика – исторически предпоставки
Спортните успехи на държавата като цяло могат да бъдат използвани за убеждаване на гражданите, че правителството управлява правилно и утвърждава ценностна система, която е валидна от най-дълбока древност. Така спортът може да бъде използван като инструмент за манипулация на съзнанието на нацията. Провеждането на големи спортни форуми позволява също така да се отвлече вниманието от проблеми вътре в държавата – социални, икономически, политически. Спортът може да се използва дори за вътрешно-партийна кампания на партия или определен кандидат. [5]
Използването на международните спортни състезания за политически цели се използва обикновено в случаи на външно-политически или вътрешно-политически кризи:
- разпалване на националистически настроения в страната с цел отвличане на вниманието от други теми;
- отклоняване на вниманието на населението с високи спортни постижения и голям спортен форум с цел да бъдат забравени актуалните политически, социални и икономически проблеми;
- доказване на успешната политика, провеждана от политическия елит на страната;
- повишаване на престижа на страната-организатор на състезанието и водещите фигури в нея на международната сцена;
- формиране на чувство на гордост у гражданите;
- утвърждаване на определена политическа система и разпространението й в други държави по света;
- използване на състезанията за предизборна кампания на определена партия или политически лица;
- оказване на натиск върху държави с предполагаем недемократичен режим или различна социално-политическа система;
- използване на международните състезания за адаптиране на курса на външната и вътрешна политика на други държави.
И макар че Олимпийските игри се възраждат с мисията да бъдат установени спортни връзки между държавите, да се укрепи приятелството и мира, те стават арена на голямата политика, която носи със себе си конфликтни ситуации. Тезите за „аполитичността на спорта“ или че „спортът е независим от политиката“ няма как да са меродавни днес. „Чист“ спорт не съществува, защото върху международното спортно движение влияят много фактори, сред които и политически.
Пропаганда в спорта по време на диктаторски режими
През 30-те години на ХХ в. в Европа разцъфтява доктрината на фашизма. Идеята за расово превъзходство се пропагандира чрез подмяна на историята и създаване на митове. Важна част от манипулирането на общественото мнение е и демонстрирането на физическа доминация – млади атлетични младежи показват завидни физически умения по време на организирани спортни акции, носейки посланието на италианските и немските власти към целия свят. Световните титли по футбол през 1934 и 1938 г. например са важна част от мощната пропаганда на италианските власти и медии.
Историята помни също така експлоатирането на спортната трибуна за политически послания от самите спортисти. От жертви на манипулация, те се превръщат в проводници на политически и социални послания. Наред с това, посланията на спорта и спортистите могат да бъдат в пъти по-силни от политическото влияние върху спорта. Рушат се стереотипи и обществени устои, градени с години.
Спортът става мощно явление след Първата световна война. Тогава политиците разбират, какви възможности разкрива той. От една страна за влияние в самата държава, а от друга – за международен авторитет. Политиката навлиза така сериозно в него, че в периода 1917–1940 г. комунистическата партия в Съветския съюз дори провежда сериозни дискусии по темата, дали трябва да се развиват „буржоазни спортове” като тенис и езда или трябва да са заложи само на тези, които са практикувани от работническата класа, какъвто е футбола, както и силовите спортове – вдигане не тежести, борба, бокс.
През ХІХ в. тези, които се борят за просперитета на Олимпийските игри, едва ли са си представяли, че те ще се превърнат в толкова мощен инструмент за политическо влияние. Спортът като обществен феномен представлява важна част от културата на съвременните общества. Ако погледнем обаче историческите изследвания, посветени на тоталитарните режими, ще забележим, че спортът е важна част от тях. И въпреки че акцентът обикновено се поставя върху други сегменти, припознати за основни стълбове за традиционното историческото познание, като политическата история, културата, религиите, икономиката и т.н., значението на спорта е огромно. Той носи в себе си особен заряд за изграждане на позитивен образ на тези режими, който не може да бъде постигнат от нито една друга област от социално-политическия живот. Това се забелязва ясно в Германия, Испания и Италия преди Втората световна война.
Системата на спорта в Германия претърпява драматична промяна след установяването на власт на Националсоциалистическата работническа партия. На 5 май 1933 г. организацията, ръководеща спорта в страната – Германският държавен комитет за физическа култура е разформирован и на негово място два месеца по-късно се утвърждава Германският съюз за физическа култура.
Водещата задача на режима е насочена към това спортът да стане интегрална част от неговата цялостна идеология. Гимнастическите клубове са подчинени на идеите на основоположниците на физическата култура на немска територия – Фридрих Лудвиг Ян (1778–1852) и Йохан Гутс-Мутс (1759–1839). Тяхната идеология е, че гимнастическите общества трябва да служат като подготовка за пруската младеж като част от национално-освободителната борба. [6]
Към предприятията се създават спортни клубове, чиято цел е да организират както спортни състезания, така и комплекса от физически упражнения, които трудещите се трябва да изпълняват.
Организираният спорт има централно място във фашистка Италия. Идеологията на фашизма включва наличието на дисциплинирани мъже, които са в отлична физическа форма, и които са винаги готови да се бият за режима. И въпреки че фокусът е главно върху мъжете, то и от жените се очаква да са във форма и физически здрави.
Мусолини вярва, че за успеха на фашистката революция и новата, силна Италия, е необходима страната да разполага със здрава нация, която е дисциплинирана и винаги на бойна нога. Фашизмът идва на власт като движение на младите и обещава, че чрез младите хора ще направи Италия суперсила. Фашистки Рим прави големи инвестиции в спортни съоръжения и училища. Нито един чужденец не може да пропусне новите спортни обекти и игрища, направени с цел да пропагандират грижата за младежта във фашистка Италия. Въведена е нова политическа и образователна система, предназначена да формира не само интелигентността и паметта, но и цялостното възпитание на младите, като с това се определя и техния светоглед. [7]
Не по-различна е и картината в Съветския съюз. Съветският спорт се подчинява на идеите за социалистическото строителство и става част от пропагандната машина на режима. След като болшевиките завземат властта, първоначално те не обръщат специално внимание на спорта и не смятат, че той може да е от съществено значение. От гледна точка на икономиката, той дори отклонява младите и здрави работници, от мисията им да строят новия строй. Спортът се възприема като буржоазно занимание. [8]
В края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ в. „инженерите“ на болшевизма решават, че спортът може да се превърне в инструмент за възпитание на „сталинския човек“. Философията му са не победите, а участието и колективното начало, което е напълно в духа на колективизацията. За целта се предприема политика към развитие на физическото възпитание. Правят се гимнастически демонстрации – с цел увеличение на производителността на труда. Масовият спорт се оказва и „банка кадри“ за Червената армия. Физкултурните паради са въведени от Сталин с цел разпространяване на идеите за здравословен начин на живот в СССР.
Първата манифестация под формата на физкултурен парад се провежда на Червения площад в Москва през 1919 г. Времената са тежки – Гражданската война се намира в повратен момент. Физкултурният парад се превръща в годишно събитие през 1931 г. След това Москва го мести в Ленинград (днешен Санкт Петербург), а скоро и в други градове в СССР.
Пропаганда чрез спорта в тоталитарна България
В навечерието на установяването на комунистическия режим в България спортът се развива в условията на общоевропейските тенденции, макар и да изостава значително от постиженията на големите спортни нации.
След 9 септември 1944 г. значението на спорта за държавната политика силно нараства. Полагат се основите на съветизацията на българския спорт, като за целта започва сляпо да се копира съветският спортен модел. Тоталитаризмът презира личната склонност към самоизтъкване и насърчава развитието на колективната култура. [9]
През целия период на тоталитарно управление в България държавната политика е силно преплетена с пропагандата. Българската комунистическа партия идва на власт с обещанието, че ще бъде построено „ново общество”, „нова държава” и „нов човек”. За тези цели се мобилизира всеобщата подкрепа на „масите”. Пропагандата повелява, че спортът е неразделна част от официалната идеология. „Новият човек” може да изповядва спорта само и единствено за идеологически цели, това трябва да бъде приоритет и начин на живот за „образцовия гражданин”.
Заключение
Спортът е призван да бъде средство за самостоятелно развитие на общността и да формира групова идентификация. От друга страна тоталитаризмът презира личната склонност към самоизтъкване и насърчава развитието на колективната култура. Спортът е форма на социална мобилизация - воля за единство и колективни действия. Пропагандата повелява, че спортът е неразделна част от официалната идеология. „Новият човек” може да изповядва спорта само и единствено за идеологически цели, това трябва да бъде приоритет и начин на живот за „образцовия гражданин”. [10]
Пропагандата ясно очертава характеристиките, които спортът трябва да изгради сред населението. Това са: лоялност, колективизъм, отборен дух и дисциплина. Чрез пропагандирането на масовия спорт, свързан с работното място и училището, квартала, града и държавата, се цели унифицирането и в крайна сметка тоталното и колективно подчинение на „масите”.
Бележки:
[1] Митев, Лозан. Олимпизъм и олимпийско движение. София, 2016.
[2] McCrum, Michael; Arnold, Thomas. Headmaster. Oxford: Oxford University Press, 1989.
[3] Journal of the International Olympic Academy. Olympia, 2012.
[4] The Fundamental Principles of Olympism. Тhe Sports Journal, February 2008. http://thesportjournal.org/article/the-fundamental-principles-of-olympism
[5] Курасова, К. Спорт как инструмент политической борьбы в международных отношениях. В: Межд. студенческий научный вестник, 2016, https://www.eduherald.ru/ru/article/view?id=15873
[6] Hau, M. Performance Anxiety: Sport and Work in Germany from the Empire to Nazism. Toronto. 2017, pp. 115–116.
[7] Bоrden, W; Painter Jr. Mussolini’s Rome: Rebuilding the Eternal City. 2005.
[8] Спорт как инструмент идеологии и пропаганды. Эхо России. 2014.
[9] Arnaud. P. Sport and International Politics. The impact of facism and communisum in sport. 1998.
[10] Pratkanis, A; Eronson, E. Age of Propaganda: The Evеryday Use and Abuse of Persuasion, W.H. Freeman and Company. 1991.
Библиография:
Курасова, К. Спорт как инструмент политической борьбы в международных отношениях. В: Межд. студенческий научный вестник, 2016, https://www.eduherald.ru/ru/article/view?id=15873 [13.11.2018]
Митев, Лозан. Олимпизъм и олимпийско движение. София. 2016.
Спорт как инструмент идеологии и пропаганды. Эхо России. 2014.
Arnaud, P. Sport and International Politics. The impact of facism and communisum in sport. 1998
Bоrden, W; Painter Jr. Mussolini’s Rome: Rebuilding the Eternal City. 2005.
Hau, M. Performance Anxiety: Sport and Work in Germany from the Empire to Nazism. Toronto. 2017, pp. 115–116.
Journal of the International Olympic Academy. Olympia. 2012.
McCrum, Michael; Arnold, Thomas. Headmaster. Oxford. Oxford University Press. 1989.
Pratkanis, A; Eronson, E. Age of Propaganda: The Evеryday Use and Abuse of Persuasion, W.H. Freeman and Company. 1991.
The Fundamental Principles of Olympism. Тhe Sports Journal, February 2008. http://thesportjournal.org/article/the-fundamental-principles-of-olympism [13.11.2018]
Цитат-формат (SuggestedBibliographicCitation):
Велева, Миляна. Политическа употреба на спорта при диктаторски режими: Исторически преглед. В: Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2018, №38. Availablefrom: [www.media-journal.info]
e-mail: milianav@hotmail.com
дата на публикуване: 23.11.2018, Петък, 06:17
прочетена: 11796 пъти
нагоре