The language of light in portrait photography
Assistant Professor Lilyana Karadjova, Ph.D.
The article analyses the portrait photography of Encho Naydenov and the use of light as expressive means. Photographs from the exhibition "Latent Portraits" in NBU, which show original ideas, well-grounded in the process of conception, are being considered. Employing a minimalist approach, the author utilizes light so as to create space, to model volumes, figures and faces, to find a psychological expression of the content, to highlight nuances and details in facial expressions.
The text poses the question of boundaries between independent photography, in which authors find original creative solutions, and commercial projects, in which they meet pre-set requirements. Some observations of Richard Avedon are used as reference points. His approach has been interpreted by a number of contemporary photographers. Among them is Encho Naydenov, who rediscoveres Avedon`s deeper photographic intuitions and translates them into the language of contemporary color digital photography. Their work is both elegant and minimalist, strict and eccentric.
Keyword: photography, portrait, studio, light, exhibition, culture, fashion, composition, detail, expression
Увод
Определението на фотографията като изкуство на рисуването със светлина обичайно обхваща всичко създадено в рамките на медията. Изображенията, направени с камера, въздействат с набор от изразни средства. Непрофесионалният поглед обичайно се насочва към цветовете и композицията, после разнищва съдържанието и чак тогава задава въпроса за най-характерния изразен инструмент - светлината. Професионалният фотограф, напротив, по-често върви по обратния път. Той започва с въпроса за светлината, поставя го на всеки един етап от възприятието, осмисля го спрямо цвета, композицията и съдържанието.
Изложбата на Енчо Найденов „Латентни портрети“, експонирана в НБУ, показва това фотографско вникване в естеството на медията, което може да бъде постигнато единствено чрез задълбочено познаване на светлината. Без открито да заявява такава амбиция със своите портрети, Найденов поставя точно такива въпроси: как светлината създава пространство, моделира обемите, фигурите и лицата, как намира психологически изказ на съдържанието, как откроява „нюанси“ и „детайл“ в израженията? Отговорите не са еднозначни, а могат да бъдат открити във всеки от представените 25 портрета. Както повечето добри снимки, всяка от включените фотографии може да бъде възприета постепенно. Това означава „прочитът“ да започне от видимото, „проявеното“ и да продължи към загатнатото, това, което в изложбата може да наречем „латентно“. А в изложбата „Латентни портрети“ това вникване е действително вълнуващо и увлекателно, защото Найденов не търси ефектната театрално преувеличената емоция, която е характерна за модната фотография. Вместо това той се съсредоточава върху езика на светлината и намира решения, с които подчертава непринудените и деликатни състояния на личностите пред камерата.
Взаимодействия между портретната и модната фотография
„Латентни портрети“ показват характерния начин на фотографско виждане на Енчо Найденов като портретист. Имайки предвид, че авторът е носител на голямата награда на списание „PHOTO“ – едно от най-големите фотографски списания в света, очакванията към всяка негова проява са високи. Това в още по-голяма сила важи за тази изложба, в която го срещаме в различна от познатата в неговата популярна рекламна и комерсиална фотография светлина. Енчо Найденов е снимал за повечето големи български списания като „Амика“, „Бюти“, „Егоист“, „Ел“, „ЕВА“, а сред неговите клиенти са „Кока-Кола“, „Мтел“,„Виваком“, „Актавис“, „ФиБанк“. Като пример за неговия професионализъм може да разгледаме фотографиите му за кампаниятана „Кока-Кола“ Taste the Feeling в България през 2016. Енчо Найденов се придържа към ниска цветна температура, изразяваща веселия начин на живот, свързан с популярната напитка. Същата цветна температура е характерна и за другите национални версии на мащабната кампания „Taste the Feeling“, с което виждаме как Найденов интерпретира предварително зададената рамка. Той освобождава моделите, оставяйки техните емоции да се слеят с меката и топла светлина и ни въвлича в настроението на снимките. В кампанията, заснета за „Кока-Кола“година по-рано, той използва контрово осветление, което внушава театралност. То засилва динамика на хората в кадъра, поставя ги „под прожекторите“и така те стават протагонисти в начина на живот, утвърден в популярната култура. В кампанията на „Рено Капюр“авторът намира решение съобразено с концепцията, която е реализирана в постпродукцията. Лицата, облени в мека светлина, са благоприятни за обработката, която внася тоналните препратки към цветовете на автомобилите. Това са зададени рамки, в които добрият комерсиален фотограф намира оригинални решения. В този контекст портретите на Найденов, експонирани в НБУ, показват неговия усет за светлина извън предварителни параметри.
Хармоничното свързване на изразните средства и съдържанието е класически подход, който е силно развит от големите имена във фотографския портрет през късния X век. Много от тях съчетават самостоятелната си творческа работа с комерсиални ангажименти. В тяхното съпоставяне често можем да открием спецификите на авторския начин на виждане. Ричард Аведон, който е един от най-влиятелните фотографи от своето поколение, е възможна отправна точка в подобни сравнения. Описвайки динамиката на различните подходи, Аведон споделя: „Винаги е съществувало разграничение между модата и това, което наричам своята „по-дълбока“ работа. Модата е моят хляб и масло и не бих я критикувал. Това е удоволствие, но още по-дълбоко удоволствие е да правя своите портрети. Без да е важно за какъв се имам, аз приемам себе си за портретен фотограф” [1]. Тези думи описващи идентичността на професионалния фотограф могат да се разчетат и в изложбата „Латентни портрети“. Аведон, както и Найденов, многократно преминават границите, разделящи модната и портретната фотография, запазвайки своя разпознаваем стил. Те са едновременно елегантни и минималистични, стриктни и ексцентрични. Дали това твърдение е приложимо за всички автори, които работят в тези две посоки от Аведон насам? Струва ми се, че не. В своите фотографии на знаменитости известният фотограф на сп. „Вог“ има амбицията да „разкрива истинската, скрита зад външността, личност“ [2]. В своя стремеж към „колкото е възможно по-достоверни и задълбочени портрети“ [3], той показва лицата прями и открити. Това е един подход, който периодично бива отхвърлян и преоткриван. Историческото развитие на жанра често изисква отрицанието на елементи характерни за предходен значим автор. Така, докато Аведон избягва атрактивните и пресилени гримаси, по-късни автори като Патрик Демаршелие и Стивън Мейзъл предпочитат да вълнуват зрителите със сензацията на извънредното емоционално състояние. Техните снимки изненадват и очароват с чудата особеност на характера и притежанието на някой ексцентричен аксесоар. В друга, отново алтернативна на Аведон посока, потегля Бетина Реймс, в чиито женски портрети тя преплита нишки на смирение, съзерцание, тревожност и отчуждение. Те отправят предупреждения за патриархалната репресия върху жената.
В есето „Мода и стил“ Сузана Браун отбелязва следното: „Подобно на модните дизайнери, съвременните фотографи често се обръщат назад и търсят вдъхновение от своите предци, комбинирайки различни влияния, като по този начин преработват и дават ново тълкуване на тенденциите от предишните десетилетия“ [4]. В началото на XXI век Нейджъл Пари се завръща към сериозните лица познати от портретите на Аведон, но подобно на Йозуф Карш използва драматично театрално осветление, за да им придаде авторитетност. В съпоставка, работата на Енчо Найденов преоткрива по-дълбоки фотографски интуиции на Аведон за същината на портрета, за вникването в личността с минималистични средства, и ги превежда на езика на съвременната цифрова цветна фотография.
Минималистичният подход в портретната фотография
Минималистичният подход е една от отправните точки, която свързва работата на Ричард Аведон и Енчо Найденов. Прочутияамерикански автор на сп. „Вог“ споделя следните наблюдения за своята независима работа: „Изработил съм поредица от „не“. „Не“ на натрапчивата светлина, „не“ на очевидната композиция, „не“ на съблазнението на позите или разказа. Всички тези „не“ ме карат да кажа „да“. Имам бял фон. Разполагам с човека, който ме интересува и с нещото, което се случва между нас“ [5]. Независимо дали работи в студио или на терен, Аведон се придържа към прословутия си равен фон. В поредицата „В американски запад“ той го разполага извън студиото, под мека дневна светлина, с което заснема обикновените работници по същия начин, по който улавя и холивудските знаменитости. Равният фон принуждава зрителя да се вгледа по-дълбоко в хората, които са застанали пред камерата като модели. По този път той се абстрахира от всякакъв ситуационен контекст и всичко, което остава в снимката, е тяхната личност сякаш извън времето, мястото и обстоятелствата.
Поставен в съпоставката между комерсиалната и портретната фотография, този минималистичен подход изглежда да е извлечен по пътя на разграничението от големите комплексни продукции на рекламните кампании. Когато напуска предварителните рамки на модата, работата на Аведон, а също така и на Найденов, потегля по пътя на елиминирането на излишното. Това ще рече, че всичко, което не изказва личността може да отпадне – средата претрупана с обекти, телата усукани в сложни пози, крещящите изражения, натрапчивите аксесоари и грим. Така те засилват въздействието на обекта, присъствието на човека. Деликатните детайли на изражението стават абсолютно достатъчни да направят снимката добра, интересна и вълнуваща. Те позволяват на фигурата, а понякога и само на лицето, да доминира в пространството, да съсредоточи вниманието и да изпълни кадъра със смисъл и послание [6].Този подход превръща човешкото лице в сложна карта, в която са зашифровани характера, емоциите и интелекта. И с това идва удоволствието от гледането на тези портрети и дълбоко човешката потребност, която ни задържа по-дълго пред тях. Спокойното взиране в тези лица създава усещане за наситена и интензивна комуникацията, която не ни заключва в някакво еднозначно заключение, а отваря възможности за потапяне в това, което авторът е назовал „латентно“.
Човешкото същество е безкрайно сложна съвкупност от особености, които не се нуждаят от украса, за да ни вълнуват. По този път поредицата на Найденов не търси обобщение между лицата, а напротив – за всяко от тях той е намерил различно решение, което очертава нови и уникални срещи. Това е подкрепено от дълбочината на пространството и детайлите. По пътя на минимализма Найденов откроява тази карта на човешкото лице, чието тълкуване е основен обект на всяка добра портретна фотография. В нея разположението на всеки елемент, присъствието на всеки детайл, линия и форма са постигнали изразителна интензивност, която малко фотографи могат да постигнат.
Фотографията между постановката и импровизацията
Избраните двадесет и пет снимки в изложбата „Латентни портрети“ прекрасно разкриват творческа свобода и богати възможности, с които Найденов работи чрез минималистичния подход. Елиминацията на излишното пораждат един интересен жанров хибрид в рамките на портрета. Това са художествени портрети, в които елегантно (неминуемо предвид външния вид на моделите), сякаш се вплитат нишки на гламурната фотография. Ако в последната основен предмет e физическата прелест, а средствата са насочени към нейното преувеличаване и поставяне в контекста на определен начин на живот, грим, облекло и поза, то в художествените портрети това е само един от пластовете, който рядко доминира личността и характера. Фотографиите на Енчо Найденов не търсят шлифована красота, а напротив, показват непринудения чар на човека пред камерата, който между другото се оказва и хубав. С такива модели авторът с лекота може да се насочи към преувеличената прелест на гламура, но вместо това той сякаш демонстративно отхвърля всяко маниерно преекспониране на красотата. Прическите изглеждат недооформени, гримът е дискретен и на моменти зрителят се запитва дали изобщо го има, облеклото е непретенциозно, и най-важното, израженията са искрени. Вместо да крещят, лицата са по-скоро недоизказващи се. Вместо да изглеждат педантично изпипани, уловените моменти изглеждат плод на импровизация.
Преминавайки през изложбата, зрителят може да усети неизчерпаемостта на портретния жанр. Образите са женски и на места Енчо Найденов е взимал традиционни решения в осветлението, които внасят мекота и хармония. Портретите на Кристина Патренко и Ванеса Ангелова са спокойни и романтични, с изражение подканващо зрителя с доза неопределеност. Благодарение на меката светлина ние сме допуснати в образа без съпротива и успяваме със спокойно размишление да проникваме в зашифрованата карта на неговите черти. По този път може да изследваме детайлите на латентната емоция. Портретът на Марина Войкова въздейства със симетричната рисуваща светлина, която ни кара да търсим малките асиметрии. Това са неща, които излизат извън стриктния ред и може да бъдат прочетени като код за вътрешното ѝ състояние - леко, сякаш несъзнателно усуканите ѝ рамене или някой кичур коса, който е излязъл извън съвършения ред на фризурата. Това е портрет за съзерцание. Показана като кукла, затворена в своя свят, Марина Войкова е смущаващо близо до нас, достъпна за нашия поглед, който се чувства овластен да я изследва.
Сн. 1. Фотография на Енчо Найденов от изложбата „Латентни портрети“.
Марина Войкова. Цифрова фотография.
Водеща линия в портретите на Найденов е границата между постановката и импровизацията. Те са взаимноприпокриващи се и взаимнозаменяеми в различните етапи на възприемане на снимките. В портрета на Марина Добрева откриваме изражение, което говори за спонтанност, възникнала въпреки влечението на Найденов към абсолютен технически контрол. Сцената изглежда заключена между реалността и артификацията, в която строгият подход на автора е разчупен с чувствително приведената фигура на модела и небрежното оформление на прическата. Това е една от фотографиите със силно изразено движение по диагонал, водено от светлината. Друг изказ на двузначността между постановката и импровизацията може да открием в актовия портрет на Алина Волканова. Специфичността на позата сякаш изисква това да е постановъчна фотография, но зрителят внезапно открива, че моделът сякаш продължава да се движи и да намества крайниците си в удобна поза. Кадърът изглежда внезапно уловен, докато моделът се опитва да провокира фотографа. Позата изглежда като изцяло спонтанен акт на съблазняване. Положението на тялото ни увлича до степен, в която обърква ориентацията. Внушението е засилено от острата светлина, която е топла и сякаш потапяща модела в було, за да му позволи за прикрие нещо опасно. Авторското решение засилва природната харизма на Алина Волканова, която е показана в качеството си на хамелеон.
Друга посока, в която Найденов използва въздействието на светлината върху субективното възприятие, е насочена към подчертаването на комплексността на човешкото лице. В портрета на Александра Бибишкова той постига пластическо въздействие с граничния контраст между рисуващо и запълващо осветление. Тук светлината не покрива лицето, за да го изравни в еднороден воал, а търси кухините, които ще станат сенки. Тази метафора за трудната познаваемост на човека е подкрепена от леко отдръпващия се поглед на модела. В портрета светлината изпълнява своето предназначение строго и нито един детайл в оформлението ѝ не е оставен на произвола. Деликатните линии нарисувани от контровото осветление, леко разминаващи се в своята яркост, създават усещане за двузначност. Те пораждат пространство, в което фронталното моделиращо осветление издърпва лицето напред. Така кадърът е изпълнен от лицето, което решително приближава зрителя до нея. Тя настъпателно преминава от дълбочината на кадъра към повърхността. Погледът на зрителя се доверява на замисъла на фотографа, вероятно дори и осъзнавайки, че решителната агресия може да е оръжие, но и защитна маска.
Сн. 2. Фотография на Енчо Найденов от изложбата „Латентни портрети“.
Александра Бибишкова. Цифрова фотография.
Няколко тонирани фотографии в изложбата показват, че освен да работи със строгост,Енчо Найденов проявява и ексцентричност в избора на светлина. Топлите наситени цветове, до които той прибягва, за да предаде състоянията на Ива Кирова и Естер Чардаклиева, настройват чувствителността на възприятието към силни емоции. Така, въпреки че кадрите са старателно подготвени, а визуалната концепция изчистена, изложбата ни оставя с приятната изненада, че сме видели нещо повече от първоначално очакваното. За разлика от Аведон, който се придържа към еднотипни решения за светлината, често произтичащи от естественото осветление, Енчо Найденов не ограничава работата си в универсални формули, а подхожда с оригинална идея към всеки отделен човек. Така към поредицата от „не“, изброени от Аведон, може да добавим още едно – „не“ на заучените решения във фотографията.
Сн. 3. Фотография на Енчо Найденов от изложбата „Латентни портрети“.
Ива Кирова. Цифрова фотография.
Тази заплетеност между постановката и импровизацията е сякаш част от спецификите на жанра. В книгата „Портретът във фотографията“ Греъм Кларке пише увод, в който посочва обща нишка в текстовете на десетина автори: “Портретната снимка съществува в поредица от привидно безкрайни парадокси. Всъщност, като формално представяне на лице или тяло, тя по своята същност е загадъчна. И част от тази енигма е заложена в природата на идентичността като сама по себе си двусмислена, тъй като портретът рекламира индивид, който безкрайно се изплъзва от единичната, статична и фиксирана рамка на публичен портрет” [7]. Според Греъм Кларке на почти всяко ниво и във всеки контекст, портретната снимка е изпълнена с неяснота [8]. Това усещане за загадъчност и парадокс присъства в добрата портретната фотография, а при Енчо Найденов то е подсилено с оригинални идеи в изразните средства.
Заключение
„Латентни портрети“ са минималистични и енигматични образи, зашифровани в светлинни решения. Идеите на Найденов задържат нашето внимание и трансформират сетивните ни възприятия за светлината до точка, в която ние не просто виждаме пространството и формата чрез самата светлина, а възприемаме фигурите и лицата като светлина. Когато разглежда темата теоретично, той пише следното: „Без светлина няма фотография, няма изображение. Но само обоснованата и завършената светлина прави от снимката фотография. Придава ѝ онова малко магическо усещане, което ни кара да излезем от рамката на фотохартията и да погледнем по-надалеч“ [9]. Когато поставя въпроса за взаимодействието между светлината и останалите изразни средства, Найденов описва взаимодействието между тях с метафора: „Няма рецепта за най-вкусната супа на света, както и няма рецепта за най-хубавата снимка на света. Но има съставки, градивни елементи, без които не може едно хубаво ястие. При фотографията те са формата (идея и съдържание), разказани чрез средствата на светлината. Кое от четирите е най-важно? Не може да се каже или даде категоричен отговор. Но е ясно, без която и да е от тези съставки, шеф в кухнята няма да има. Използваме хранителната аналогия, защото хубавата снимка, картина или филм са храна за очите, те носят не само естетическо удовлетворение, но и запълват нуждата на човека от знания, емоции, карат го да се замисли и мечтае“ [10].
Бележки:
[1] Scala, Andrea A. L. About Photography. USA. North Carolina: Lulu Press, 2012, p.25.
[2] Фотографията – Цялата история.ред. Джулиет Хакинг. София: изд. Книгомания, 2015,с. 464.
[3] Фотографията – Цялата история.ред. Джулиет Хакинг. София: изд. Книгомания, 2015,с. 466.
[4] Фотографията – Цялата история.ред. Джулиет Хакинг. София: изд. Книгомания, 2015,с. 491.
[5] Пак там.
[6] Photobox: The Essential Collection. еd. Roberto Koch.London: Thames & Hudson, 2016, p. 124.
[7] The Portrait in Photography, ed. Clarke, Graham. London: Reaktion Books, 1992, p. 1.
[8] The Portrait in Photography, ed. Clarke, Graham. London: Reaktion Books, 1992, р. 4.
[9] Найденов, Енчо. Влиянието на цифровите фотографски технологии върху професионалното осветление. Докторска теза. София, 2013, с. 4.
[10] Пак там.
Библиография:
Найденов, Енчо. Влиянието на цифровите фотографски технологии върху професионалното осветление. Докторска теза. София, 2013.
Фотографията – Цялата история.ред. Джулиет Хакинг. София: изд. Книгомания, 2015.
Photobox: The Essential Collection. еd. Roberto Koch.London: Thames & Hudson, 2016.
Scala, Andrea A. L. About Photography. USA. North Carolina: Lulu Press, 2012.
The Portrait in Photography, ed. Clarke, Graham. London: Reaktion Books, 1992.
Цитат формат (Suggested Bibliographic Citation):
|
Караджова, Лиляна.Езикът на светлината в портретната фотография. В: Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2022, №51. ISSN 1313-9908. Available from: https://www.media-journal.info/?p=item&aid=442
|
E-mail: info@lilyanakaradjova.com
дата на публикуване: 09.06.2022, Четвъртък, 13:54
прочетена: 2342 пъти
нагоре